Стефан Стамболов (1854-1895) заема много особено място в българската история и в българската литература. Едва ли има друга личност, която да е пораждала толкова противоречиви оценки, да е била толкова мразена и възхвалявана едновременно и за едни и същи неща. Това двойствено отношение започва още със съвременниците и продължава и до наши дни. В едни моменти “стамболовистите” доминират, по-чест обаче противниците му взимат връх и или го обвиняват във всички смъртни грехове (от користолюбие до откровен разврат), или съзнателно премълчават неговото дело. Част от обяснението може да се потърси в острия характер на Стамболов и способността му да си създава врагове, но главното е в действията му на политическата сцена. Всъщност нещата там са ясни – Стамболов несъмнено е голямата фигура сред “строителите на съвременна България” (по знаменитото определение на Симеон Радев), с всички сили и средства (не винаги напълно коректни) той воюва за модернизирането на новоучредената българска държава. Тази негова “свръхзадача” не може да не го въвлече в конфликти с мощното руско влияние и неговите защитници. На първо място сред тях излизат и яростните антистамболовисти, които стигат до откровено политическо убийство, до съзнателно очерняне, а по-късно – и до последователно изличаване на името му от историческите писания.

Но с това не се изчерпват особеностите на уникалното положение, което Стамболов заема в българската култура. Неговото книжовно дело също е несправедливо пренебрегвано, дори и от разпалените привърженици на политика Стамболов. Показателна е разликата в скоростта, с която през последните петнадесетина години се публикуват съчиненията му – многотомно издание на архиви и слова срещу само едно издание на неговата “поезия и публицистика”. А Стамболов е вероятно най-популярния поет сред революционерите от времето на Старозагорското въстание, Априлското въстание и Освободителната война. Наистина парадоксален е известният факт, че когато стъпват на българска земя Ботевите четници запяват “Не щеме ний богатства” на Стамболов. Неговите песни огласят Събранието в Оборище, устрема на Хвърковатата чета, ентусиазма на Панагюрище... На подобна популярност се радва единствено Раковски десетина години по-рано, и то при доста по-скромен размах на революционния подем.

Сравнението с Ботев е неизбежно. Революционния движение и поетическите пристрастия ги сближават. Двамата издават и обща стихосбирка - “Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова” (1875). Приживе Ботев не публикува друг свой поетически сборник. Скромната книжка (преиздавана фототипно в наши дни) е подготвена главно от Ботев и съдържа само пет стихотворения от Стамболов. На другата година войводата загива. Стамболов, който не отделя много време на стиховете си, все пак обнародва още два свои поетични книги, на корицата неизменно поставя старото заглавие “Песни и стихотворения” (1877, 1896). Той несъмнено се учи от по-възрастния и по-талантлив събрат по муза, Ботеви интонации могат да се доловят в редица негови стихове (“Годината 1876”, “Към нея”, “Молитва”) и в сатиричните му произведения. “На великия български син Хр. Ботев, в знак на благоговение пред свещената му памет” той посвещава своята брошура “Изповедта на България. Съновидение” (1889), подписана с Ботевия псевдоним “Чавдар войвода”.

Не без основание литературните историци смятат, че непретенциозните призивни творби на Стамболов са по-близки и по-разбираеми за хъшовете в Румъния и въстаниците в Българско. В тях се долавят отгласи от стиховете на други съвременници – Чинтулов, Каравелов, младият Ив. Вазов. Най-добрите всред тях – “Возвание” (“Ей, народ поробен”), “Марш” (“Не щеме ний богатства”), “Български марш” (“Дойде денят, очакван”), “На моите другари” - наистина се превръщат в символи на епохата, на революционния подем и патриотичния ентусиазъм. Тук бих искал да се спра накратко на по-малко познатата поема “Баща и син”, която, струва ми се, също е представителна за Стамболовата поезия.

Гладките римувани стихове целенасочено предават една необикновена история, едновременно митична, революционна и сантиментална, която също има своеобразна връзка с една от най-популярните Ботеви творби – “Хайдути. Баща и син”. Интересно е, че докато Ботев, чийто баща е преди всичко мирен учител, търси хайдушката приемствеността между двете поколения, то Стамболов, неговият баща участва във Велчовата завера (1835), се насочва към един “български изедник,/ на турците ортак”. Кървавият сблъсък между баща и син е основен елемент на много митични структури, той е необходим, дори задължителен за налагането на новото и младото. Фройд (“Тотем и табу”) вижда в него основно митично събитие, което под някаква форма присъства в несъзнаваното на всеки човек. От друга страна по времето на Левски и Димитър Общи въпросът за отношението към предателите и “изедниците” е дискутиран широко сред революционерите. Поемата на Стамболов може да се разглежда и като категорична реплика в актуалните по това време спорове.

Суровата присъда не се основава само на не съвсем ясното предателство – споменава се само, че Дончо “гний” в затвора. Бащата има и една друг, по-голям грях – преди време той е изоставил своята любима, която е чакала дете от него. Събитията се предадени недвусмислено чрез съдбовния диалог между двамата:

“Та виждаш, мило либе,
непразна съм жена,
кога ще се венчайме
да се не смей света?”

Но Петко отговаря:
“Махни се, ей, жена!
Била си ти непразна,
не е то мой вина!”

Грехът на алчният любовник (който се отказва от своята любима, защото е бедна) и предателството на чорбаджията “изедник” се преплитат. Трудно може да се определи кое от двете определя кървавия жест на сина, който, подобно на Йовковия Индже, безжалостно убива бащата. При това точно в момента, в който съвестта на стареца заговаря. В литературата нерядко отрицателните герои са носители на по-сложни душевни преживявания, поемата “Баща и син” не е изключение. На Стамболов е необходим решителен революционер, който не се колебае да вдигне нож над спящия си баща, и той изгражда подобен образ. По подобен начин ще постъпят и някои автори от ХХ в., за които “морала на революцията” стои по-високо от обикновения човешки морал. Струва ми се, че при Стамболов все пак се долавя известно несъзнателно подриване на тази теза. Или поне днешният читател е склонен да потърси неочаквани смисли в творбата. А истинската литература винаги крие в себе си по-сложни, понякога дори противоречащи си идеи, отколкото предполага обременения с предпоставени тези повърхностен традиционен прочит.

Най-слабо познатата сфера, в която се изявява Стамболов, са неговите преводи. А те са внимателно подбрани и добре осъществени. Съвременниците си спомнят, че той е търсил възможност да издаде свой превод на знаменития роман на Н. Чернишевски “Какво да се прави”. Сред публикуваните му преводи се откроява брошурата на Я. А. Макгахан “Турските зверства в България”. В края на живота си, след като пада от власт Ст. Стамболов публикува популярния роман на Р. Джованьоли “Спартак”, без да посочи името си като преводач. Може да се допусне, че Спартак (и романът, и героят) са се оказали опора в безкрайно тревожните за Стамболов дни и нощи, когато заслужени и незаслужени удари са се сипели от всички страни и с всички средства – от вестникарски статии до “ятаганите” на наемните убийци. Интересна ситуация – този, който за мнозина е “диктаторът” и “блудникът”, за себе си се отъждествява с бунтовника – образец на морална чистота. Този малко известен литературен факт отново ни подтиква да търсим по-дълбоки психологически мотиви и смисли в привидно скромното и еднозначно дело на книжовника Стефан Стамболов.

Родна реч, 2004, № 1.

• Предишна
• Следваща