Случаят В. Попович в контекста на времето

 

Не бих искал да скрия, че предлаганите тук размисли са породени от заниманията ми с една важна за мен фигура в българската литература от ХІХ в. - Васил Попович. Наблюденията ми върху неговото дело видяха бял свят¹, и естествено тук няма да ги преповтарям, но ще продължа разсъжденията, като чрез тях ще се опитам да достигна до два, струва ми се, важни аспекта от цялостното развитие на българската литература. Става дума за нейното разслояването на високо и популярно и на връзките на този процес с прехода от предосвобожденския към следосвобожденския период. Въпреки че по принцип все повече избягвам да говоря за някакви общи (“народопсихологически”) особености на литературата и се опитвам да проблематизирам подобни твърдения, в началото се изкушавам да кажа нещо “по на едро”. По ред литературни и извънлитературни причини българската словесност още не е завършила своето разслояване и това и до днес води до неадекватни авторови амбиции и критически и читателски прочити. Например на Хр. Калчев, който в някои интервюта заявява очевидно неадекватни претенции, донякъде провокиран от не по-малко неадекватни критически интерпретации. Сигурно съм пристрастен, но ми се струва, че осмислянето на днешната ситуация може и да спечели от едно връщане от около 130 години назад във времето, когато започва незавършения и днес процес на разслояване на литературата. И, отново пристрастно, бих заявил, че творчеството на В. Попович може да предложи известна изходна точка.

Колкото и да съм пристрастен обаче, не бих казал, че единствено творчеството на В. Попович предлага някакъв универсален ключ. Напротив, по-плахо или относително по-категорично проблемът е констатиран и при други негови съвременници - Ил. Блъсков, П. Р. Славейков, в известен смисъл В. Друмев, Л. Каравелов. Всеки от тях присъства и във високите, и в по-ниските жанрове на литературата, при някои се наблюдава дори преход от високото към популярното. Този преход се катализира от институционните промени след Освобождението, които налагат разгръщане на структурите на културния живот.

Едно връщане назад във времето би разкрило, че до към началото на ХІХ в. българската книжнина е до голяма степен неразслоена, дори синкретична. В общия поток се очертава първо учебникарската, след това публицистичната книжнина, а около средата на века - и литературата. Първоначално литературата е безразлична към делението високо ниско, а и жанровата й система е доста тясна. Постепенно жанровата система се разгръща, започват да се появяват текстове, които са насочени не към някаква до голяма степен абстрактна национална читателска аудитория, а към определени сегменти от нея. Различните типове текстове имат различни амбиции, различно отношение към наличните образци и литературния си фон, а и предполагат различно възприемане. Още преди Освобождението започват да се очертават слоевете на популярната и на високата литература, които се разгръщат през следващите десетилетия. Поне към края на века пластовете в българската литература вече като че ли са дори повече от два.² Някои изследователи различават висока (елитарна) и масова (народна, популярна, развлекателна) литература, като между тях поставят слоя на тривиалната литература, която преповтаря и банализира структурите на високата. Ако се приеме, че високите образци могат да бъдат и чужди, което според мен е очевидно, то ще се забележи, че през целия ХХ в. доминира именно междинния тривиален слой. И това си е универсална закономерност, характерното за българската ситуация е по-слабата осъзнатост на тази особеност и по-силните претенции на тривиалното да бъде високо. За да не бъда обвинен в прекалена строгост към българските писатели бих добавил, че в още по-голяма степен същото важи и за българската критика.

Различните пластове предполагат различни “правила за четене”, както и различен фон от текстове, през който се възприема конкретната творба. Същевременно едно и също произведение може да бъде прочетено през няколко читателски стратегии, които да се насочват към различни неща в текста и да поставят различни акценти.³ От друга страна през ХІХ в. отделните пластове не са маркирани и различени достатъчно категорично, а и авторите, и читателите едва ли си дават ясна сметка за принадлежността им към високото или популярното. Това става чрез издателски маркери, чрез които се афишират определени популярни поредици от една страна и амбициозни литературни начинания от типа на списание “Мисъл” - от друга.

Еволюциите на формулировките, с които се обозначава целевата публика, заслужава специално изследване. Тук бих отбелязал, че началото им вероятно трябва да се търси при Илия Блъсков и неговите “Ред съвременни книжки за прочит на всекиго”, който съзнателно се насочва към “среднята и долня маса от народа”.⁴ По-ранните варианти на подобни формули, които се срещат още при Паисий и Софроний, като че ли предполагат противопоставяне между “прости българи” и “учени гърци” или други чужденци и “отцеругатели”, а не толкова разслоение в рамките на българската публика.⁵

Нека сега разгледаме накратко “случаят Васил Попович” - един автор, който амбициозно и категорично излиза на литературната сцена в края на 50-те години. Неговият “случай” е интересен с това, че съчетава новаторски търсения на времето, които обаче по правило не са изведени до логичния им край, с чисто личностни и субективни особености, така че от една страна носи някои от важните особености на епохата, а от друга е специфичен, уникален.

В началото на своя път Попович е сред създателите на налагащите се модели, предлага първите образци, които биват подети от други, а по-късно - и тривиализирани. Безспорен в това отношение пример представлява “Откъс от разказите на моята майка. Разходка до лозето”⁶. Тази “българска повест” от 1859 г. е хронологически първият опит за написване на белетристична творба. По това време у българите, които учат в Русия, зрее раждането на оригиналната белетристика. През следващата 1860 г. излиза руският вариант на Каравеловия "Войвода" и определяната като категорично начало на новата българска белетристика повест на В. Друмев “Нещастна фамилия”.

През същата 1859 г. В. Попович публикува и драматичния опит "Монолог или мисли на владиката Иларион напред да изгори българските книги от книгохранителницата на търновската митрополия"⁷ - едно високо ценено от съвременниците, пък и от по-късните изследвачи, произведение.

Попович редактира първия брой на списание "Братски труд" (1860) - първото българско специализирано литературно издание, дело на московската българска дружина. Тука са публикувани някои от най-познатите му стихотворни опити. Поезията на Попович е ценена високо от неговите другари. Р. Жинзифов пише в сборника "Поэзия славян" (1871): "От младите български поети с несъмнена поетическа дарба се отличават двама - Чинтулов и В. Попович."⁸ Като се прибави и авторитета, които има критическата му статия " Нещо за новата картина на г. Н. Павловича на име "Аспарух "⁹, която В. Друмев⁰¹ и Т. Шишков¹¹ нареждат сред малкото "статии твърде добри" в списание "Читалище", не може да не се стигне до извода, че В. Попович е, или поне е на път, да стане част от изграждащия се “канон”. Няма да е точно, ако се каже, че споменатите първи опити на Попович са непременно “висока” литература, тъй като този пласт още не се е оформил. Но те са сред онези произведения на неразслоената литература, насочени към общобългарската (а и към руската) аудитория, които претендират да носят важни послания в адекватна форма, т. е. стоят по-близо до “високия” пласт. С “високото” го свързва и участието му в Книжовното дружество, в театралната трупа на Войников; сътрудничеството в най-представителните вестници и списания, включително и в изданията на Раковски и Каравелов. Тук става дума за “високо” в смисъл на най-представително и най-актуално за времето. Но в архива на Попович могат да се намерят и текстове, които са “високи” в смисъл “авангардни”, “изпреварващи времето си и доминиращите в него представи за литература”. Поне от гледна точка на формата такъв е случаят с неразчетените и днес драматургични опити “Дон Алонзо. Драма в 100 000 явления. Fragmenta dramatica” и “Fragmenta II Скелет. Илюзия (мечта)” ¹², писани вероятно от 1859 до 1867 г.

Използваната малко по-горе дума “модел” е доста разтеглива и затова ще се опитам да поясня какво имам предвид. “Разходка до лозето” се насочва към важния за Възраждането мотив за нещастната фамилия. Пълноценното му разработване предполага въвеждането на определен набор от повествователни техники, които зависят и от общото развитие на повествованието по това време, самото въвеждане на мотива е свързано с определена идейна база и произтичащите от нея внушения. Под “модел” тук се разбира комплекса от мотив, повествователни техники и идеология. Сходен модел може да се потърси и при “Монолог или мисли...”, където идеологията е същата, мотивът (“изгорените книги”) е друг (но подобен), повествователната техника също е близка, но не и идентична.

Няма съмнение, че и двата модела се оказват продуктивни. Класическите им варианти обаче се срещат само по един път в творчеството на Попович, който бързо се насочва към тяхното проблематизиране и към търсене на нови възможности. В драматургията това става още с първия вариант на “Списателски истерики” от 1870 г., а в прозата - със следосвобожденските опити. Именно проблематизирането на познатите модели, които по същото време са експлоатирани и тривиализирани от други автори, не е възприето нито от нормата, нито от по-ниските популярни пластове на културата. И тук може да се потърсят част от причините за неразчитането на писателя В. Попович.

Драмата "Наяве и насъне все то или Списателски истерики"¹³ е публикувана през 1870 г., играна е в Сливен¹⁴, постановката е критикувана от консервативните среди¹⁵, т. е. тя присъства в съвременната й културата. В тази комедия липсват или са радикално трансформирани и мотивите, и идеологията, и повествователната техника на предишните произведения на автора. В нея се съчетава амбициозна театрална форма и критика или (самокритика) на интелигенцията - една предимно елитарна тема, която обаче не е напълно лишена от известен популизъм, от снизходително поглеждане към интелигенцията отдолу, от към “народа” - нещо характерно за българската литература от ХІХ и целия ХХ в. В случая е важно да се отбележи, че с “Наяве и насъне” се проблематизира цялата оптимистична и целенасочена представа за развитието на българите, която синтетичната литература налага. Освен всичко друго тази творба е важна и от гледната точка на проблема за разслояването на литературата. Всъщност тази творба може да бъде прочетена по два начина. Първо като самокритика на интелигенцията пред самата себе си, т. е. да се приеме, че се търси една “висока” публика. Второ, като - като сатира на интелигенцията, видяна от гледната точка на “народа”, на “обикновения човек”, на “здравия разум”. Едва ли двете възможности са съзнателно търсени, те по-скоро разкриват все още оформящите се позиции и разбирания на автора, а и на неговите съвременници, плахото търсене на някаква по-специализирана публика.

Постепенно “случаят Попович” се променя и в житейски, и в творчески смисъл. Амбициозният автор влиза в конфликтите около основаването на Книжовното дружество (1869) и това му създава противници, с които ще воюва до края на дните си. Може да се предполага, че споровете около Дружеството са провокирали написването на комедията. Хронологически, а и по същество, конфликтът е свързан с съдбовния за Попович избор да напусне сравнително добре устроеният живот в Браила, да се отдалечи и от познатите и достъпни възможности за изява и да поеме към неизвестното, като стане учител във Велес. Очевидно това важно решение разширява чувствително неговия духовен хоризонт, тъй като го сблъсква с реалния живот на българите в Турско.

Освобождението е следващият голям преломен момент в живота на Попович. Погледнато формално той получава възможност да разгърне по-пълно възможностите си преди всичко като общественик и политик, но и като литератор. Въпреки че в София заема сравнително висока социална позиция, трудно може да се каже, че той прави успешна кариера в позитивния смисъл на думата. По-скоро обратното - към старите конфликти се прибавят нови, появяват се белезите на умората¹⁶, обидата и неудовлетвореността. Струва ми се, че на първо място в тях трябва да се търсят причините за неговата непълна и не съвсем успешна социална и писателска реализация в следосвобожденските десетилетия.

Попович е сред малкото възрожденски литератори, които до голяма степен успешно продължават творческия си път след Освобождението. В случая думата “успешно” означава, че той продължава опитите в различни жанрове. Нещо повече, Попович е сред малцината, които реално и дълбоко преосмислят началата, на които се гради литературната им дейност и търсят нови възможности. От друга страна думата “успешно” е крайно неподходяща, когато се стигне до възприемането на новите произведения и до реалното ситуиране на автора в литературната йерархия на следосвобожденската епоха. Наистина Попович се налага като водещ поет за деца, но усилията му във всички останали жанрове остават незабелязани, неразбрани или отречени. Новоизграждащият се канон категорично и доста бързо го отхвърля и произведенията на Попович попадат в по-ниските слоеве на литературата. Няма да бъде справедливо, ако се каже, че те всички са сполучливи творби, които имат място сред високите образци на новото време. Но още по-несправедливо ще е да не се забележи, че някои произведения на Попович наистина имат място сред високите образци, а други успешно търсят нови посоки на развитие. Скромните по обем данни, които могат да се извлекат от архива му, пък показват, че неговите търсения се опират на една учудващо обективна самопреценка и на една трезва, задълбочена и перспективна представа за следосвобожденската литература.

Ситуацията е доста непривична, а и объркана. По няколко причини. Първата е, че Попович като че ли се насочва и към “високото”, и към “популярното”, а и към някакво тяхно съчетаване. Недвусмислено популярното присъства в стиховете, публикувани в песнопойките от 80-те години - и по тематика, и по изпълнение, и по начин на разпространение, и по целева публика те са “масова култура”. Струва ми се, че изявите в тази сфера са само краткотрайно увлечение, само епизод от творчеството на Попович.

Насочването на Попович към популярното има и един друг аспект. В част от следосвобожденските си творби писателят се опитва да спечели публиката с фарсов хумор. Това е особено характерно за драматургичните му опити след “Насъне и наяве”, а в по-малка степен - и за някои от разказите. В част от тези произведения авторът (съзнателно или не) заема една популярна, бих казал популистка гледна точка и изразява общите настроения на публиката. По принцип това би трябвало да му донесе популярност от типа на Тодор-Станчевата - най-плодовития драматург от това време, но резултатите са обезкуражаващи. Впрочем аналогии могат да се правят и с фарсовите комедии и диалозите на Д. Войников и П. Р. Славейков, които също не надхвърлят популярните представи за света. От друга страна не можем да сме сигурни какъв е замисълът на Попович - няколкото разгледани публицистични фрагменти от архива го представят като човек, който не се бои да мисли против течението на общоприетите мнения.

Други следосвобожденски произведения на Попович имат несъмнено по-високи амбиции и не принадлежат към популярните жанрове. Те се откриват сред стихотворенията му, публикувани във възстановеното авторитетно издание “Периодическо списание” и особено сред непубликуваните му опити. Безспорно “висока” творба е втората редакция на “Наяве и насъне” от 1882 г. Попович подхваща и амбициозни начинания като белетрист. Нищо популярно няма в пространната му повест или дори роман “Беше” (1883). Амбициозни, но неизведени докрай са опитите му да предложи нов модел за разказ, близък до руския физиологически очерк.

А има и нещо друго. Една част от произведенията на Попович сякаш се колебаят около границата между популярното и високото, без да могат да се възползват от предимствата и на двата пласта на културата. Такъв е случаят с драмата “Пролетариите”, а и с някои от разказите, в които присъства твърде елементарен хумор.

Втората причина за неяснотата на ситуацията е, че всъщност днес не разполагаме с желаното разнообразие от данни за възприемането на следосвобожденските опити на Попович. Те са противоречиви, а и недостатъчни както по количество, така и като източник на обективни сведения. Рецензиите в печата са малко и като цяло негативни, поне когато не става дума за детските му стихове. Документираните други мнения на съвременници (К. Иречек) или на изследвачи от следващите поколения (Б. Пенев) също са ако не напълно негативни, то поне снизходителни. Крайната степен на пренебрежителното отношение е отсъствието на името В. Попович в последната история на българския театър от десетилетията след Освобождението, включително и в твърде иронично наречената глава “Опити за драмотворчество”¹⁷, в която попадат и доста треторазредни от тогавашна, а и от днешна гледна точка имена. Би могло да се заключи, че високата норма го отхвърля. Но това няма да е напълно точно, тъй като стихове на Попович все пак присъстват в най-представителните антологии от края на века, а и “Периодическо списание”, в което редакторите някак си не са можели да го отхвърлят. Това сякаш говори за приемане на творчеството му от същата норма или поне от други кръгове в книжовния елит. Само че тези кръгове са не особено широки и многолюдни, те са неясно очертани, гласът им не се чува. Попович сякаш не успява да пробие в другите авторитетни периодични издания и институции - не откриваме сведения за постановки на неговите пиеси например.¹⁸ Амбициите на Попович като драматург след Освобождението продължават да са били значителни, няма как да не е значителна драмата на отхвърлянето им.

Едно от противоречията, които не може да не са се отразили на възприемането на следосвобожденските опити на Попович, е несъгласуваността между опита да се потърси обновлението на проблематиката, а и на повествованието от една страна, и постепенното засилване на консерватизма на идеите му (от “Мехадия” до “Дон Жуан”) - от друга. Не е съвсем последователно едновременно се да проблематизира модела “нещастна фамилия” и от друга страна да се разглежда в подчертано сатирична светлина разколебаването на традиционното семейство. Традиционно настроените читатели едва ли са склонни да приемат каквото и да е проблематизиране на познатия модел, докато по-радикално настроените “млади” пък едва ли биха одобрили начина, по който се защитават традиционните семейни ценности.

“Случаят Попович” разкрива характерното за времето около Освобождението колебливо разслояване на литературата и търсене на различни типове публика и различни нейни предпочитания и нагласи. При Попович това може би се допълва от следствията, породени от твърде високата изходна позиция, от която той навлиза в литературния живот, и от личностните конфликти. Нереализираното търсене от една страна на някаква нова висока норма и насочването към определено популярни, по-ниски сфери на словесността, се съчетава с често проявяващата се и през други периоди умора от авангардизма и се допълва от неприемане от авторитетните институции и критици. За Попович това съчетание се оказва фатално, не само приживе, но и повече от век след смъртта му. За литературната история то е предизвикателство, което, струва ми се, още не си е намерило майстора.

 

Коментар, интерпретация, възможност за четене. С.: УИ Св. Климент Охридски, 2001.

 

Бележки

¹ Вж. Аретов, Н. Васил Попович. Живот и творчество. С.: Кралица Маб, 2000.

² Вж. Рот, Ю. Четива за всички: българският тривиален роман между Освобождението и първата световна война. - Във: Втори международен конгрес по българистика. Българската литература след Освобождението. С., 1988; Аретов, Н. Убийство по български. С.: УИ Св. Климент Охридски 1994, с. 24-26.

³ Вж. Рабинович, П. Завъртането на стъкления ключ: популярната белетристика като стратегия на четене. - Литературна мисъл, 1991, № 5-6; Вж. и неговата статия The Click of the Spring . The Detective Story as Parallel Structure in Dostoyevsky and Faulkner. - Modern Philology, 76, May 1979.

⁴ Вж. Налбантова, Ел. Прозата на Илия Блъсков. Шумен: Глаукс, 1999. Поне в по-ново време трудът на Е. Налбантова предлага най-разгърнатите наблюденията в тази посока върху литературата от епохата на Възраждането.

⁵ Срв. “История славянобългарска”: “Затова тук написах за ония отцеругатели, които не обичат своя род и език; а за вас, които обичате да знаете и слушате своя език...” (“Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”) и “за простите българи просто и написах” (“Послесловие”); “И преведох их от словенскаго и от греческаго глубокаго и пространнаго язика на болгарский простий и краткий язик к разумению и уведению болгарскому простому народу душевния их ради ползи.” (“Кириакодромион сиреч Неделник”, “Послесловие”).

⁶ Русская беседа . - 1859, № 18.

⁷ Месецослов на българската книжнина за 1859 г . По-късно, без името на автора, творбата е включена и в читанката на Павел Калянджи "Другар за децата" (Одеса, 1863), а в по-ново време е препечатана в антологиите Българска драматургия до Освобождението" (1962-1966),"Възрожденски страници", "Български възрожденски стихове" (1978), "Възрожденска поезия" (1980) и др.

⁸ Жинзифов, Р. За обща майка, за България... Стихотворения, статии, писма. С.: Бълг. писател, 1989, с. 207.

⁹ Читалище , II , № 1, 1 окт. 1871.

¹⁰ Периодическо списание , I , 1872, № 5 -6.

¹¹ Шишков, Т. Елементарна словесност. Теория на словесността. Цариград, 1873, 24-25.

¹² ЦДА, ф. 988, а. е. 17.

¹ Пътник , I , приложение 5-8, юни - август 1870. Пълния текст и сведения за двете редакции на творбата вж. в Български месечник, 1997, № 1.

¹⁴ Вж. Македония, V , № 7, 16 февруари 1871.

¹⁵ Вж. Турция, VIII , № 2, 27 февруари 1 8 71.

¹⁶ Интересно е, че подобна умора от високите търсения може да се наблюдава и при съвсем други обстоятелства и в съвсем друга среда. Опитах се да я очертая в творчеството на един Вл. Полянов от 30-те години на ХХ в. Вж. тук „ След заник слънце. Първите "постдиаболични" романи на Владимир Полянов ”.

¹⁷ Вж. Саев, Г. История на българския театър. Т. 2. От Освобождението до 1904 г. С.: АИ Проф. М. Дринов, С., 1997.

¹ Вж. Български театър. 1880-1900. Документи и материали. Съст. Кр. Тошена, Св. Байчинска, И. Бурилкова, В. Дечева. Т. І, С.: УИ Климент Охридски, 2000.

• Предишна
• Следваща