Литературата обсъжда по свой начин парите и всичко свързано с тях. Значението на опозицията богатство – бедност се изменя във времето, като в ранните периоди тя далеч не толкова значима за културата, колкото през модерната епоха. Когато става дума за литература, трябва да се държи сметка за това как се означават парите, богатството, как се представят те. Преки разсъждения за тях разбира се не липсват, както и персонажи, маркирани като „богати” или „бедни”, като това понякога е основната им характеристика. От един момент нататък сравнително лесно се откриват сюжетите за натрупване, заграбване или, по-често, разпиляване на някакво богатство. И все пак, какво е богатство (в литературата и не само в нея) – притежаване на пари, на злато и други атрибути на заможния живот (които варират в различните култури, а и в различните периоди 1). Или притежаване на капитал, който не е непременно свързан с разточителен живот; в протестантските култури са разпространени реални и литературни сюжети за спартански живеещи едри капиталисти. Границата, отвъд която притежаваното имущество започва да се възприема като богатство, е относителна, подвижна, а и се определя субективно – критерият е един в Париж на Луи XIV, друг в Детройт по времето на Хенри Форд, трети в някое балканско село през османския период, а четвърти, да кажем, – в Етиопия в началото на 21 в.
Следвайки евангелския морал, по традиция литературата се отнася по-често негативно към парите, в които вижда преди всичко източник на поквара и злини. От тази гледна точка парите са и нещо статично, те се трупат или липсват, но по правило са „безплодни”. Те могат да провокират определени (негативни) действия или промени у хората, които влизат в допир с тях. Този подход разглежда парите преди всичко като съкровище, много често - като прокълнато съкровище, за разлика от положително оценяваното свое „съкровище”, което е обичайният обект на похищение в българската национална митология. 2 Във фолклора и популярната литература съществува и един друг – хедонистичен – вариант на мотива за съкровището. Според този модел персонажите в края намират някакво съкровище и заживяват щастливо. Този вариант не е характерен за българската култура от модерната епоха.
Другият подход към парите, нека го нарека модерен, също често е склонен да има негативно отношение към тях, но ги вижда като нещо динамично, като капитал, а и като средство за социално израстване. При този подход парите попадат в други семантични редове, а и в други сюжетни поредици. За разлика от съкровището капиталът е динамичен и плодоносен, той поражда не само поквара и злини, но и приходи, които могат да бъдат и полезни. В отличие от съкровището капиталът служи за инвестиране, за изграждане на рационални доходоносни структури, а не само за да осигурява престиж и лукс или просто охолен живот. Втората съществена разлика е, че капиталът може да се създаде чрез съзнателни и целенасочени усилия, докато съкровището по правило се наследява, намира се по някакъв начин, обикновено наведнъж, по правило в резултат на някакво престъпление, щастлива случайност или целенасочено търсене, което няма характера на стопанска дейност.
За осмислянето на проблематиката в български и балкански контекст се налага разграничаване на няколко частично припокриващи се опозиции и развития: свое - чуждо, българи – гърци и други чужденци, град – село, традиционно – модерно, образовани - прости хора и пр. В българското общество от 19 в. доминира предмодерната представа, която свързва своето и нормата със селото, традиционното и доста често – с бедността и необразоваността. Модернизаторите, маркираният елемент, по правило идват отвън и по-скоро са противопоставяни на традиционните богаташи. Целта на цивилизаторите всъщност е да се доберат до „нашето” „съкровище”, което не винаги е материално. То може да бъде жени, книги, азбука, вяра и пр. И все пак, в този контекст неочаквано и като че ли приглушено се оказва, че „ние” сме богати, че ние притежаваме нещо ценно, а чужденците се опитват да ни го отнемат. И много често успяват, поне временно, което поражда и ответни реакции.
Отсъствието на собствена аристокрация, строгата османска регламентация, особеностите на православието и на развитието на капитализма определят ясно забележимите и днес егалитаристки настроения в българското общество.
Фолклорните текстове, доколкото може да се приеме, че записите предават автентичния текст и автентичното послание, като че ли са раздвоени. Могат да се открият както единични споменавания на злато, показен разкош и богата плячка, свързани с царя или юнака (например Крали Марко), представяни в положителна светлина, така и повествования, възхваляващи бедността и осъждащи или осмиващи богатството (главно в прозаичните жанрове). Различието първоначално е по-скоро жанрово, а по-късно (след 70-те години на 19 и особено през 20 в.) се натоварва със „социален” смисъл. Епосът по правило дефинира своето и се нуждае от атрибутите на властта, които по-късно могат да бъдат разчетени като „богатство”, нещо подобно може да се открие и във вълшебната приказка; повествованията за трикстери, които имат по-различни функции, по-късно се разчитат като социална критика.
Най-популярният български фолклорен трикстер е Хитър Петър. От една страна той е свързан с турския Настрадин Ходжа, от друга има своите разновидности в другите балкански християнски култури. Отношението на трикстерът към парите и богатството не е непременно негативно. Всъщност той ги цени и иска да се сдобие с тях, желанието да помогне на бедните не е задължително и като че ли е подчертано по-късно по идеологически причини.
От самото си възникване новата българска литературата в строгия смисъл на думата предпочита бедния и онеправдания пред богатия и проспериращия. При това по различни причини. Бедният е носител на евангелските добродетели, той е жертва, която поражда съчувствие, а и (потенциален) носител на положителната промяна в обществото. Всъщност връзката между двете представи – беден и онеправдан (жертва) – не е задължителна, но в български контекст тя често се подразбира. Много по-рядко може да се открият другите представи, според които човек може сам да е виновен за своята бедност, че бедността поражда асоциално и престъпно поведение или че тя лишава човек от някои добродетели. Като изключение се приема разказът „Нане Стоичковата върба” от Елин Пелин, практически единствената творба в канона на българската литература, която показва озлоблението на бедняка, който отсича дървото, на което са свили гнездо щъркели, само защото те са му е откраднали капата, „мазна като баница”.
Българската литература е склонна да се насочва към бедните в етнически своята среда, докато богатите по-често се оказват чужди. Положителният образ на по евангелски добродетелния прост българин (противопоставен на лукавия грък) е елемент от опозициите град – село, а не непременно етнически маркирана и всъщност дълго време се споделя и от гръцки автори.
Какво е мястото на Петко Славейков в общата картина на отношението на българския книжовник от 19 в. към парите и богатството. Образованието, а и други институции на обществото са изградили у нас една представа за бедния поет, който съчувства на бедните си сънародници и се стреми да им помогне – доколкото може и с каквото може. Тази представа несъмнено е вярна, но прекалено обща и вероятно може да бъде допълнена и нюансирана. Едно навлизане в дълбочина в биографията на Петко Славейков – един активен, амбициозен, а, бих казал и делови човек – вероятно би помогнала при това допълване и нюансиране. Това е сериозна задача, която предполага разглеждане на значителен корпус от документи, включително свързани с пари, която предполага друг тип разглеждане.
Нека за момента се ограничим с поезията на Петко Славейков. В отделни, всъщност не чак толкова многобройни стихотворения той наистина дава израз на съчувствието си към бедните и, почти по каравеловски, бичува богатите – „Към сиромасите братя” („Читалище”, 1872), „Богат и сиромах” („Кратък месецослов за 1876”). Значителна част от тези стихотворения са свободни преводи или писани по творби на чужди поети, на първо място руски. Към творчеството на не особено популярния днес Иван Савич Никитин (1824-1861) отпраща „Труд за труд” (Гайда, 1866, Т. 1, 107) и „На село”, от него са запазени и други преводи от 1864, останали в ръкопис. С Алексей Василиевич Колцов (1809-1842) се свързва „Горкият” („Гайда”, 1866). Под „За сиромасите” („Гайда”, 1866) е отбелязано „Добролюбов” (Това е известният критик и революционер демократ Николай Александрович Добролюбов, 1836-1861.) Пак през руски са направени преводите на „Песен на ризата” от английския поети хуморист Томас Худ (Thomas Hood, 1799-1845), останалото непубликувано приживе стихотворение от немския поет и политически активист Фердинанд Фрайлиграт (Ferdinand Freiligrath, 1810-1876) „Работниците” и др.
Малко по-различни варианти на образа на бедняка и бедността Петко Славейков въвежда образа в сатиричните и хумористичните си стихотворения, част от които са свободни преводи или писани по мотиви от творчеството на други балкански поети, явно идеите и настроенията им са общи. Заслужава си да се отбележи, ако не и да се поразчовърка това разпределение на връзките – руските отвеждат към сериозни, патетични и съчувствени стихове, балканските – по-скоро към шеговити и иронични интерпретации.
Изследователите откриват връзка между популярната „Песен на паричката ми” (1871) със стихотворение с подобно заглавие на гръцкия поет Илиас Танталидис (1818 - 1876), а при по-късната „Ода на празната кесия” (1883) – с творба на големия сръбския поет Йован Йованович Змай (1833-1904). По-късно Славейков пише, но не завършва стихотворението „Българската кесия” (Т. 1, с. 304), което най-малкото по заглавие подсказва за връзката, още повече, че и в двата случая кесията е празна. Във всички тях бедността е идеализирана и е съчетана с ирония към богатите и с мека самоирония към бедняка-поет. По-остър е Славейков в сатиричното стихотворение „Кой има?”, запазено в няколко варианта („Шутош” 1873, „Остен” 1879 под заглавие „Достойнствата”). То е писано вероятно по конкретен повод, който днес трудно може да бъде открит. Ранната непубликувана сатирична творба „Прославило се Търново” пък демонстрира недвусмислено преплитането между опозициите богати – бедни и свои –чужди, както и това, че въпреки бедността си, своите имат някакви пари, които чуждите им отнемат.
Показателна е еволюцията на едно стихотворение на Петко Славейков, което той публикува през 1875 г. под заглавие „Лош, противен да не бивам”, то завършва така:
Днес от всичко съм свободен
гладен, жаден, гол и бос –
да лича, че съм народен
и покорен, и не лош.
Лирическият говорител е беден по произход, а и пиянството е помогнало за окаяното му положение, но обект на сатирата е неговото покорство. Стихотворението обаче става популярно в преработката (от 1901 г.) на сина на автора, най-значителният български поет от следващото поколение Пенчо П. Славейков, който до голяма степен преобръща смисъла на творбата, като превръща лирическия говорител в идеалист и патриот:
Минах живот любороден,
със неволи бол и бол…
И лича, че съм народен –
гладен, жаден, бос и гол. 3
Цялостното творчеството на П. Р. Славейков предлага още по-широка гама от варианти на представянето на бедността и богатството. Поетът е всичко друго, но не и аскет и морализатор, напротив, той е сред хората, популяризирали сред българите Бенджамин Франклин – на Балканите американският просветите е виждан като най-яркият изразител на буржоазната предприемчивост. В някаква степен Славейков споделя разбиранията на Франклин и това би могло да се разчете и в „Лош, противен да не бивам”. Но в съзнанието на следващите поколения се е запечатал образа на поета, който съчувства на сиромасите, на страдалеца за народното благо и, без върху него да се поставя специален акцент – на бедняка бохем, близък впрочем и до лирическите фигури от любовните му стихове, един значителен дял от творчеството на дядо Славейков.
Според една популярна фраза, когато говорим за нещо важно, обикновено всъщност говорим за пари. Дали обаче и обратното не е вярно? Дали когато говорим за пари, нямаме предвид някакви други неща – за свое и чуждо, за власт, социален престиж и желание да се промени или да се запази мястото в социалната йерархия и пр.
Наблюденията водят към извода, че в българската култура доминира дискурсът, който идеализира бедността и представя в сатирична светлина богатството. Бедният е виждан като носител на евангелски и/или традиционни „народни” добродетели, а и като зареден с енергия за революционна промяна. Асоциацията богатство – власт е силна и актуална не само за разглеждания период, докато асоциацията богатство – красота е относително слаба.
Ясно се забелязват целенасочените идеологически внушения, които първоначално не съответстват на настроенията на хората, но постепенно успяват да ги формират. При споменатите Славейкови творби тяхната творческа история това проличава в някои едностранчиви опити за директно и без уговорки обвързване на автора на „Песен на паричката ми” със сиромашията и съчувствието към бедните.
Научна конференция „Песен за паричката ми” днес
Трявна, 31 май 2014
- Николай Аретов
- Възраждане
- 02 Юни 2014
- Посещения: 4734
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.