За мен темата на форума представлява провокация поне в три аспекта. Първата ми реакция е срещу деепричастието в заглавието, което влиза в конфликт с някаква (може би остаряла) езикова норма. Вторият и по-съществен аспект е, че говоренето някак изпреварва слушането и мисленето. И третият е до болка познатото предварително допускане, че е известно що е това Възраждане и че неговата ценност не се нуждае от доказване. Заглавието на това есе стреми да събере тези три аспекта в едно, а самият текст се опитва донякъде да навлезе в единия, който, според мен, е свързан със естествената последователност на познавателния процес, а и на говоренето за явленията. В общия случай те първо попадат в сетивата, осмислят се в някаква степен и след това се говори за тях. Друг възможен случай е да се мисли нещо, което не е възприето от сетивата, а е създадено от въображението, и след това да се говори за него. Третият случай, който няма нищо общо с университетското преподаване и научното изследване, е да се говори едновременно с мисленето и дори преди него.
И едно, може би излишно пояснение. Възраженията ми не са към конкретните хора, изковали заглавието на форума, а към реални или възможни практики, които то само експлицира.
Няколко думи за предварително допускане, че е известно що е това Възраждане и в какво се състои неговата ценност. Тъй като съм се докосвал до този проблем и в други писания 1, тук само ще резюмирам изводите. Позволявам си това, тъй като те едва ли са известни на много хора.
Изясняването на понятието “Възраждане” и неговото производно “възрожденска литература” трудно може да бъде извършено без отхвърлянето на натрупалите се неточни употреби, а и без разкриване на мотивите, довели до подобно “богатство” на смисли. Желателно е едно по прецизно и по-пестеливо боравене с термини-метафори, на първо място „Възраждане” и производните му, възможно е съобразяване с цялата гама от смисли, с които думите са натоварени. Възможно е и по-рационално отношение към културните феномени. Един от образците, които изглеждат подходящи, е конструкцията „въобразени общности”, предложена от Б. Андерсън по отношение на нацията. Възрожденската литература като цяло, единството на нейния корпус може да бъде разглеждана като „въобразен текст”, в смисъл, че представата за нея е актуална за всички, които мислят за нея, дори когато не я познават, и въпреки обективните трудности при определянето й.
За начало можем да тръгнем от въпроса „За какво говорим, когато говорим за Възраждането?” Още повече – от университетската катедра или в класната стая. Струва ми се, на първо място за ценности, при това за национални ценности. И на второ място – за собствената си съпричастност с тях, която от своя страна ни прави ценни и нас самите. Слушателите ни (студенти, ученици, читателите на научните и публицистичните ни писания) практически винаги приемат тези ценности, въпреки че не знаят, а често и не се питат за техния практически смисъл. (Така както и ние всъщност предпочитаме да се не питаме, а само да ги пазим, и сме склонни да реагираме, ако някои ги ограничи – например изваждайки нещо от училищните програми или от кандидатстудентските конспекти.) Убеден съм, че за всичко може и дори трябва да се пита, още повече – в науката.
Учителят и университетският преподавател винаги заема подобна привилегирована позиция. И все пак преподавателят „по Възраждане” (било то литература или история) и по някои други дисциплини е в по-особено положение. Той черпи авторитет не с това, че преподава някакви важни практически умения (например компютри или чужди езици) или универсалните закони на природата и мисленето (математика, физика, биология...), а от това че е говорител на националната общност и пазител на нейните ценности. В по-голяма степен от преподавателя, който говори за Яворов или дори за събитията от българската история „между двете световни войни”. Мнозина се чувстват комфортно в тази роля, други – не толкова. Но тя трябва да бъде осъзната, да се държи сметка за нея и за авторитета, който тя повече или по-малко заслужени ни придава. След това идва задължителния избор на собствената роля, която очевидно се намира някъде между полюсите на проповедника и еретика, на държавния служител и бунтаря, на св. Иван Рилски и поп Богомил (според известното есе на П. Мутафчиев).
Въпросът „За какво говорим, когато говорим за възрожденската литература?” има и два по-конкретни аспекта, които бих искал да спомена. Първият е до болка познат и последователно премълчаван. Говорим ли за „...литература”, когато говорим за Паисий, за Д. Попски, за Петър Берон, за Неофит Бозвели, за Ив. Богоров и пр. Или – какво ни дава основание да приемаме без уговорки, че текстовете от Поп Пунчо до Л. Каравелов образуват едно цяло, което от своя страна е част от друго цяло – от Кирил и Методий до Радичков, наречено „...литература”?
Вторият по-конкретен аспект е или трябва да бъде познат на всички литературни историци, но е собено характерен за медиевистите и „възрожденците”. Дали говорим за Паисий и Ботев, или перифразираме казаното за тях от Б. Пенев и, да кажем, Д. Леков? Всички знаем, че правилният отговор е – „Разбира се, за Паисий и Ботев!” Това е и лесният отговор. Но дали, въпреки субективните ни намерения, той е и верният отговор. Струва ми се, че реалността е доста по-сложна.
Ние сме научили от някого, внушено ни е (от Б. Пенев, от Д. Леков, от учебниците), че Паисий и Ботев са важни и за тях трябва да се говори. (При това да се говори повече, отколкото за йеросхимонах Спиридон или Ст. Стамболов.) И това е естествената последователност при възприемането на знанието, тя важи за всички науки и учебни дисциплини, а и житейски ситуации. Но трябва да се осъзнава.
Друг е въпросът, че в последно време опасно се засилва тенденцията да не се цитират предходниците и да се изговарят техните наблюдения и тези от свое име. А когато се цитира, това да са или авторитетни чужди изследователи (много често не съвсем уместно), или хора, от които зависим.
Два примера от моята практика от последно време. Един колега ме застави да публикувам статия, в която обвиняваше изследователите, че не са анализирали даден проблем. Бях го сторил преди двадесетина години, той не се чувстваше задължен да го знае, но смяташе, че е в правото си да вменява подобни вини на изследователите като цяло, от които за момент се дистанцираше (всъщност основателно).
Вторият пример. При обсъждането на един мой текст, в който бях цитирал максимален брой изследователи, разглеждали същия проблем, и минимален брой автори, които не са се занимавали с него, но заемат някакви властови позиции, бях обвинен в субективна „политика на цитиране”. Ако под това се разбира да цитираш само това, което реално ползваш и което има отношение към разглеждания проблем, приемам обвинението.
Но да се върнем към въпроса за това дали говорим за Паисий и Ботев или за техните изследователи. Както добре знаете, подборът на авторите и текстовете съвсем не е толкова безпроблемен, дори за една сравнително „ясна” епоха. Нека пак прибягна до примери. Много интересни форми на конкуренция се наблюдават при йерархизираното представяне на възрожденските поети. В Академичната история на българската литература има очерци за Р. Жинзифов и Н. Козлев, но не за Гр. Пърличев. „Правилните”, т. е. русофилски настроените, „борческите”, „народните” винаги печелят по-предно място.
Два примера за по-късното включване в канона. Всички ние знаем подробно историята за пътя на Т. Пеев към корпуса на възрожденската литература. Макар и в крайна сметка успешен, този път в никакъв случай не е лесен.
Някои от нас вероятно знаят и за опита В. Попович да бъде „вкаран” в същия корпус. Засега резултатите са доста скромни. В по-общите прегледи неговото творчество е споменато май само в „Записки по българска възрожденска литература” (2004) на Ю. Николова, за което съм й много признателен. Питам се обаче – ако В. Попович бе достигнал (по същия начин) до днешната публика и научна общност чрез изследователските усилия на проф. дфн Д. Леков, откривателя на Т. Пеев, дали съдбата на този недолюбван и приживе самотник не би била по-добра.
За мен, чисто субективно, казусът В. Попович се успоредява с казусът Никодим Агиорит. Тяхната днешна рецепция се оказва, според моя подчертано субективен и не безпристрастен поглед, парадоксално неадекватна. За Попович има една, да я наречем условно „самиздатска” книжка, която охотно се премълчава, да не кажа дисквалифицира. Ако се съди по това кой ги издава, награждава и пр., заниманията с Никодим Агиорит (в България!) са далеч по-престижни.
Но всичко това са конкретни неща, за които съм говорил и друг път. Повтарям ги, вероятно и защото те така и си останаха изговорени, но не и публикувани (дори и в Интернет, въпреки че поне два пъти съм ги предлагал). Същественото е втвърдеността на корпуса на възрожденската литература, на „канона”, ако ми бъде позволена една по-свободна употреба на тази дума. При това нямам предвид някаква необходимост от преподреждане или изваждане на някого от този канон, колкото трудното добавяне на нови текстове и автори (например Ст. Стамболов). И на първо място – доминиращото усещане у мнозина, че подобни главоболни операции всъщност не са необходими, тъй като ние реално познаваме Възраждането и остава само да говорим за него.
Струва ми се, че е необходимо реално вслушване в гласовете, които идват от Възраждането, осъзнаване на тяхната множественост и неравнопоставеност, разчитане на посланията им, а и на мотивите, които стоят зад тези послания и зад тяхното актуализиране или премълчаване. И това не е конюнктурен проблем, свързан с някакво „преосмисляне” или „нов прочит”, а същността на всяко занимание с миналото.
При подобно вслушване може би ще доловим проблемът за автентичността на гласовете, които достигат до нас. Казано по друг начин – за филтрите, през които те са преминали още в своето време и по пътя им до нашето. Един от конкретните въпроси, които ме вълнува в последно време, например, е за намесата на издателя Илия Блъсков в мемоарните текстове на бащата Рашко Блъсков. Знаем за напрежението между двамата, а и за различните им гледни точки към отделни лица и събития, тези неща се долавят при паралелния прочит на спомените на двамата, но интуицията ми подсказва, че е възможна и някаква по-сериозна намеса.
Най-общо казано, литературата от миналото достига до нас през посредничеството на нейните по условие пристрастни тълкуватели. Те изтъкват едни данни, потискат други, а трети може и да не забележат. 2 Тези гласове преминават през своеобразен филтър, който отсява маргиналното и неприемливото. В случая не става дума за филтъра, кога съзнателно, кога несъзнателно наложен от литературните историци и издателите. Преди това самата среда, в която възникват текстове, ги филтрира (не използвам думата „цензурира”, само за да не подразня слуха на пазителите на ценности), още при самото им възникване. Едни текстове могат да възникнат, но да не бъдат публикувани или забелязани, други могат и да останат незаписани на хартия.
Като че ли нещата са по ясни при фолклора, затова ще използвам тази по-безопасна аналогията. Някои текстове могат да не бъдат съобщени от информаторите, като причините могат да бъдат различни. Учените фолклористи също са тенденциозни, а и едва ли са безгрешни - те имат властта да обявят даден текст (песен, легенда, обред) за фолклор, а друг не; при всички случаи те йерархизират и подреждат според своите представи наличното. Фолклористите могат и да не забележат даден текст или цели жанрове, или да ги забележат твърде късно.
По същество същото става и при писаната словесност. Един текст може да не намери своя издател, може да попадне в неподходящо издание, което не привлича историците и т.н. Такъв е случая с първия превод от знаменития Волтеров “Философски речник”, публикуван изцяло на български едва през 1982 г. - “Кузю и Ку”. Тази творба с не особено атрактивно за изследвача заглавие е публикувана през 1868 г. в сп. “Източник мнения” - русенско издание с текстове на български и турски, редактирано от Исмаил Кемал, за което се смята, че пропагандира идеите на Митхат паша.
Още по-съществен аспект на същия кръг от проблеми представлява въпросът за това какви текстове могат да възникнат, да достигнат до съвременната им аудитория и да се съхранят до наши дни. Във всяко общество съществуват доминиращи и маргинални мнения и гласове, които нямат равен достъп до публичното пространство. Най-очевидната форма за ограничаване на достъпа до него е цензурата. Но тя не е единствената, а вероятно не е и най-мощната. Винаги съществуват групи хора, които, без да са част от формалните институции, определят достъпа до публичното пространство. С развитието на медиите се увеличават възможностите на маргиналните гласове да прозвучат в него и това е характерно за ХХ в. (Друг е въпросът, че свръхразвитието на медиите, особено в края на ХХ и началото на ХХI в. практически лишава маргиналните гласове от възможността да бъдат чути от по-широка аудитория.) Но по времето на Възраждането подстъпите към публичното пространство са сравнително малобройни и те са в ръцете на малобройни групи, които не особено охотно допускат различните гласове. Самият български национализмът първоначално е маргинален глас, но той успява да си извоюва позиция и също като своите противници (да ги наречем условно представителите на статуквото, на традицията) не е склонен да допуска други до публичното пространство.
Властта на доминиращите социални групи не трябва да се възприема единствено като цензуриране на другите гласове или като недопускане до публичното пространство - примерно до вестниците. Доминиращите социални групи успяват да наложат своите мнения и да внушат, че различното е недопустимо или поне нежелано. Те формират у общността манталитет, който е най-голямата преграда пред маргиналните гласове. Има въпроси, по които се спори, и то яростно, но има и въпроси, по които е недопустимо да се спори. Затова до съвременниците, а още повече - до по-късните поколения, не достигат гласовете на редица малцинства и групи - най-яркият, но едва ли най-интересният пример са хомосексуалистите (на които едва края на ХХ в. обръща внимание). До по-късните поколения не достигат важните гласове на всички онези, които по най-различни причини напускат етническия колектив, някои от тях доброволно, като съзнателен избор, други чрез брак, трети поради някакви наложени обстоятелства, четвърти - насила. Всяка от тези групи има какво да каже за себе си, а вероятно и се е опитвала да го стори по един или друг начин.
В никакъв случай не можем да сме сигурни, че до нас са достигнали гласовете на всички слоеве на обществото от ХІХ в., да не говори за по-ранните епохи. Всъщност интелигенцията, която има претенциите, че говори от името на всички, на целия колектив, като че ли по-скоро налага своето мнение на останалите и го огласява от тяхно име. Би било наивно да смятаме, че сме чули гласовете дори на най-горните прослойки на обществото - например на представителите на рода Богориди, на братята Евлоги и Христо Георгиеви, дори на Гаврил Кръстевич, който активно пише и публикува. Още по-недалновидно би било да се смята, че познаваме гласовете на необразованите хора от селата, а дори и от градовете. Автори като Ил. Блъсков донякъде имат основание да претендират, че са техни говорители, но те също са открито тенденциозни; те най-малкото са по-чувствителни към един тип гласове и мнения и по-нечувствителни - към други.
Говорейки Възраждането, едва ли сме положили достатъчно усилия да чуем приглушените гласове, които все пак достигат до нас, когато не ги заглушаваме с нашето шумно говорене. А когато все пак доловим някакъв шепот, вероятно трябва да се заслушаме. Да го отделим от шумовете, от по-гръмогласните и/или от репродуцираните по високоговорителите на литературната историография и публицистика гласове. След това идват интелектуалните усили, необходими за да се разчете неговото послание. А и смирено да го предадем на аудиторията, която всъщност очаква и това от нас. И едва тогава ще можем да говорим Възраждането. При това без да забравяме въпросът „За какво говорим, когато говорим за Възраждането?” Защото ако вслушването в приглушените гласове все пак може да не е задължително, то осмислянето на наличния корпус от текстове и начините, по които той е формиран, а и мотивите, които са стояли зад тези процеси, е наложително. Извън институционалните положености само резултатите от това вслушване и осмисляне могат да легнат в основата на претенцията ни другите да ни слушат.
Януари 2006
Балканистичен форум, 2, 2011, с. 61-67. (публ. 2012)
- Николай Аретов
- Възраждане
- 07 Март 2011
- Посещения: 5501
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.