Из историята на едно забравено литературно съперничество

Такъв е случаят с Васил Попович и неговите несъгласия с Вазов. Полузабравеният днес Попович не е случайна фигура в предосвобожденската, а и в следосвобожденската литература.¹ Той навлиза категорично във възрожденската поезия със стихотворенията "Гроза" и "Тъга", публикувани в списанието на българските студенти в Москва "Братски труд". Това са двете най-познати днес негови предосвобожденски лирически творби. Другите му предосвобожденски опити са практически непознати дори за изследвачите, тъй като са неподписани или под тях стои неразчетен псевдоним. Несъмнено по това време Попович е писал и други стихотворения, но те или са публикувани по-късно, или не са публикувани с името му, или не са запазени, а ако са запазени в архива му - не са датирани. Без да се нареждат сред най-добрите образци (П. Р. Славейков, Хр. Ботев) известните стихотворни опити на Попович несъмнено са представителни за търсенията на възрожденската поезия и заслужават вниманието на изследвачите и любознателните читатели.

Следосвобожденските стихове на Попович са пръснати из различни периодични издания от края на 70-те и началото на 80-те години: в. "Марица", "Български глас", "Периодическо списание". Издирването им не може да се смята за завършено, почти сигурно е, че Попович е публикувал и други поетични опити, като цяло усилията му обаче остават в периферията на литературния живот. Днес е трудно да се разбере защо - една част от стиховете му наистина не са особено сполучливи, но друга са несъмнено интересни и намират известно признание преди всичко чрез включването им, от една страна в двете най-авторитетни христоматии - на Вазов и Величков и на Костов и Мишев, а от друга - в популярните песнопойки. Или, с други думи казано, те присъстват както сред високите, така и сред по-ниските пластове на литературата от това време. От цялото творчество на Попович на най-голяма популярност се радват детските му стихове, събрани в стихосбирката "Детска гусла" (1879, 1880, 1883) - единствената му книга с поезия.

Друг тип стихотворения на Попович са сатирите, често с конкретен адрес. Особено място сред тях заемат непубликуваните стихове за Вазов. Въпреки че няколко стихотворения на Попович са включени в престижната "Българска христоматия" на Ив. Вазов и К. Величков, отношението на Попович към Вазов е доста хладно, ако не и негативно. Архивът му пази няколко негови любопитни стихотворни реплики към поезията на именития му съвременник. Първата е "И. В.а/а "Гусла" (След прочитането ѝ)":

Предисловие, празнословие,
Две сестри, малинки,
Подражанье без сумнение,
Слаби поезийки![...]

Първата представлява колаж от заглавията на Вазовите стихотворения от "Гусла", обединени по модела "Дядо Йоцо гледа иде ли по жицата една българка..." На места това води до извеждане на неочаквани смислови конструкции (“И ръката ти, ох, стисва подир погребение”). По-късно, когато подготвя изданията на събраните си съчинения, Вазов сменя заглавията на някои от стихотворенията, отказва се от други, променя реда им, събира на едно място циклите "Епопея на забравените" и "Горчиви песни". Посмъртните издания общо взето следват тази практика и това затруднява разшифроването на сатиричната реплика днес. Попович доста точно повтаря подредбата в "Гусла", като не вплита в своята пародия само две-три стихотворения и рядко променя оригиналните заглавия.

Стихосбирката "Гусла" има авторско "Предисловие", което трудно може да бъде наречено "празнословие" - текстът е важен за разбирането на Вазов. В него, наред с другото, попадаме на следното изречение, изведено дори като самостоятелен абзац:

Щастлива една книга, която би се удостоила поне с едно ругателство.

Стихотворението "Поет и вдъхновение" завършва по подобен начин:

Но чувам вик: доволно, стига!
Ти ново нещо не ни казваш,
напразно смешен се показваш,
хабиш перо, мастило, книга...
Млъкни със твойта лира слъзна,
ръждива истина не щеме!
- Ти имаш право, бедно племе,
тя и на мене веч омръзна!

Днес ни е трудно да мислим за Вазов (дори от 1881 г.) като за пренебрегнат от критиката автор, по-скоро сме склонни да откриваме тук известна поза. Скоро тя ще бъде подменена от друга, не по-малко популярна. Поетът едва ли е познавал репликата на В. Попович, но в предисловието към "Поля и гори" (1893) ще напише:

Орисницата чу това и в късо време аз бях честит да чуя, срещу редките и уединени насърчителни думи, толкова ругателства, и да приема толкова кал въз лицето си, явно и от невиделица, щото бих сторил черна неблагодарност, ако не съзнаях, че съм доволен той път.[...]

Господа! Доста кал! Дайте ни малко лъчи!

Може би заслужава да се отбележи, че "Гусла" на Вазов е посрещната от разгърната и доста критична рецензия от Ив. Пеев-Плачков, публикувана като самостоятелна брошура през 1881 г. Десетина години по-късно Попович ще рецензира книга на Пеев-Плачков и ще го защити от несправедливи според него обвинения. Дали тук не се натъкваме на едно от малкото известни ни литературни приятелства на Попович, или поне на близост във възгледите на двама души от различни поколения?

Архивът на В. Попович пази и други задявки с народния поет: "A la Vasof", "След прочитанието на "Хаджи Ахила" от И. Вазова". Вероятно тези стихове също са писани веднага след публикуването на Вазовите произведения. "Хаджи Ахил" излиза първо в сп. "Наука" (г. 2, № 1 и 2) през 1882 г.; по-късно творбата е включена в "Повести и разкази" (1892). Подобен е случаят с визираният в "A la Vasof" "гимн с наслов "Природа". Вазовото стихотворение "Природа" ("Поклон на теб, природо, създанье необятно".)² излиза в същата първа книжка на "Наука". По-късно то е печатано под заглавие "Към природата" ("Поля и гори"). Вазов е автор и на други стихотворения със сходни заглавия. Още през 1871 г. във Влашко той пише "Към природата" ("Природо прекрасна, природо всесилна")³, което дори праща на В. Друмев за публикуване в "Периодическо списание", но стихотворението е отпечатано за първи път едва през 1949 г. Друго Вазово стихотворение се казва "В природата"⁴, то е публикувано за първи път в "Скитнишки песни" (1899), но със заглавие "Предпазливост". Най-вероятно е Попович да визира публикацията в "Наука" - двете стихотворни закачки стоят една до друга в архива му.

Днес е трудно да се разберат мотивите, които движат сатиричното перо на Попович. Понякога, но не винаги, той е строг критик, художникът Н. Павлович го е изпитал на гърба си, друг път е рязък в публицистиката или в житейските си жестове. Известна е само една публикувана негова сатира в мерена реч, насочени към конкретна личност - "Героя на нашето време", при това подписана с псевдонима "Пътник". Според изследвачите обектът е В. Д. Стоянов, отколешен противник в борбите около Книжовното дружество. В архива му обаче се пазят множество конкретни епиграми, прозаични сатири за К. Иречек и др.

Не е известно дали Вазов и Попович въобще са се срещали, въпреки че не особено многобройните изявени български литератори след Освобождението по правило се познават. За кратко и двамата са в Браила още през 1871 - Вазов в "хотел, който се посещаваше от българските хъшове"⁵, но това едва ли е по-представителният браилски хотел "Петербург", държан от Костаки Попович (по-големия брат на Васил), няма данни двамата да са общували по това време.

Думата "идеокрадец" в стихотворението “И. В.а/а "Гусла" (След прочитането ѝ)” може да отпраща към някакъв конкретен повод. И Вазов, и Попович имат стихотворение, което започва с "Цвете мило, цвете красно", като при това по-известно е именно Поповичевото "Полско цвете", публикувано в неговата "Детска гусла" (1879, 1880, 1883). Вазовото се нарича "Цвете" и в разговорите си с Ив. Шишманов⁶ поетът твърди, че още през 1868-1870, е написал любовно стихотворение, което започвало "Цвете мило, цвете красно,/що си тъй печално днес". То завършвало така:

Кат’ е тънка, да не губим
туй, ах, време без цена,
в упоение да любим
в таз бижлива младина.

Съученикът му Никола Иванов стъкмява мелодия по някаква гръцка песен. Вазов праща стихотворението на П. Р. Славейков да го публикува във в. "Македония", но той не го отпечатва. Поместено е в "Песнопойка с народни и любовни песни. Издава П. Иванов." (Търново, 1880), "Отбрана песнопойка. Събрал и наредил Ил. П. Лилов." (Лом, 1897)⁷, а сигурно и в други песнопойки и по-късно в съчиненията му, където пък вторият стих е по-различен: "цвете с тънинко стебло". След първия стих творбата на Вазов се разгръща в друга посока и текстуалната близост с произведението на Попович изчезва. Възможно ли е Попович да се е почувствал ограбен? А и знаел ли е въобще за Вазовото стихотворение? Ако е знаел, от кога - преди да напише своята творба или след това? В подобни случаи най-лесно е да се заключи, че по-малкия е заимствал от по-големия и такива случаи има с Вазов. Но дали е така? От друга страна Вазов ще да е знаел Поповичева стихосбирка "Детска гусла", която привлича вниманието на съвременниците, но не ми е известно да я споменава някъде, още по-малко пък стихотворението "Полско цвете".

Впрочем именно като детски поети Вазов и Попович се оказват конкуренти. Един след друг двамата издават свои сбирки. Първа е Поповичевата "Детска гусла", няколко години по-късно излиза Вазовата "Стихотворения за малки деца" (1883). При това сериозната съвременна критика в лицето на Ал. Теодоров-Балан и на "Периодическо списание" като че ли е склонна да оцени по-високо книгата на Попович. В същата рецензия са посочени и други успоредици между детски творби на Попович и Вазов, а и между Попович и Славейков, като критикът формулира предпочитанията си към “Детска гусла”.⁸

Общото място в стиховете на двамата не е особено голямо. При това то може да се разглежда и като леко променено относително устойчиво словосъчетание, битувало по това време в езика. П. Иванов например също има стихотворение "Цвете красно", което включва в цитираната песнопойка от 1880 г. Вероятно могат да се открият и не малко други подобни творби, а не е изключено да има и някакъв по-ранен източник. В цитираната беседа със Шишманов Вазов споменава, че по това време е бил "инспириран от руски поети".

Но дали текстуалното съвпадение и синхронните изяви в поезията за деца могат да бъдат поводът, който разгневява Попович? Цялостната му личност, доколкото днес документите ни я представят, не подкрепя подобна хипотеза. Попович е рязък, но принципен човек, нямаме основания да го смятаме за дребнав или отмъстителен. По-склонен съм да допусна някакво общо несъгласие с Вазовата представа за поезия, за литература, допълнено все пак с известна горчивина от собственото място в литературния живот. Ако това е така, то би било интересно да се разгледа подобна "антивазовска" тенденция, появила се доста преди кръга "Мисъл".

Какво от Вазов не допада на Попович. Доколкото може да се съди от епитетите, които му прикачва, става дума от една страна за изкуствен патос и риторика ("празнословие", "многословен, безконечен", "патърдия многошумна" и пр.), от друга страна за плачлива елегичност ("пее и мърмори", "кат баба се оплаква") и от трета - за това, което по-късно ще се нарича дребнотемие ("дреболия"). Към това се прибавят и чисто естетически възражения, несъгласие с поетиката ("водна каша, врела, не кипела", "безцветен", "развлечен"). Отказана му е и позицията (позата) на обществен съдник ("Като философ наставник / кастри, поучава"). Сигурно подобен прочит на Поповичевите реплики носи в себе си и спомена за други, бъдещи критики срещу Вазов. Или за Ботевото

Но защо не съм и Вазов,
"вярата" си да възпея:
че ще стане вълк овцата,
а певците като нея?!

Самият Вазов сякаш резюмира възраженията срещу себе си в цитираното стихотворение "Поет и вдъхновение": “Но чувам вик: доволно, стига! / Ти ново нещо не ни казваш.../ Млъкни със твойта лира слъзна, / ръждива истина не щеме!

Тук не става дума доколко подобни характеристики са справедливи. Нито дори за това, че след споровете около Книжовното дружество Попович и Ботев отново се оказват на близки позиции. По-важно в случая е да се потърсят у Попович ядрата на идеите, очертали се и дори манифестно заявени от следващите поколения поети и критици. Любопитно е, че Попович, който е роден през 1833 г. и е доста по-възрастен от Вазов (роден 1850), отправя възражения към Вазовата поезия, които се приближават до критиките на много по-младия Пенчо Славейков (роден 1866). Като се прибави и близостта с иронията на Хр. Ботев, който е само две-три години по-възрастен но Вазов, става ясно, че конфликтът между патриарха на българската литература и рошавите младежи от “Мисъл” всъщност съвсем не е поколенчески.

Критиките на Попович към Вазов продължават и в други характерни текстове, запазени в архива му. Попович на няколко пъти използва епистоларната форма за да създаде публицистични текстове, които сякаш са готвени за печат, но остават непубликувани. Подобен характер има и запазеното в архива писмо от 12 октомври 1894 г. до И в Самоков⁹. От текста на евентуалното реално писмо е отпаднало всичко битово. Останала е характеристиката на двама поети. Тя е доста критична, но е изказана с разбиране, без остроти и издевателства. Единият от тях е “мелез от поет и подражател”. Другият “е сатирик и още зъл сатирик, и повече нищо. Аслъ и епохата, в която живеем, не заслужва друго, освен сатира”.

В края като че ли са разкрити и имената на двамата поети. “Тая наша епоха е преходна, а пък премине ли тя, поезията, истинската поезия, художествената поезия ще възкръсне и у нас. Ще я възкресят отчасти Вазовци и Михайловскиевци, а напълно - новите, истински даровити поети…” Всъщност това споменаване, формално не е свързано с предишните характеристики, но някак логично следва от тях и може да се предположи, че тук авторът просто е пропуснал на прикрие имената на поетите, за които говори. Още повече, че известното от други текстове негово мнение за Вазов е напълно синхронно с казаното тук.

Малобройни, лаконични и останали непубликувани, споменатите несъгласия на В. Попович с Ив. Вазов представят една неочаквана и много интересна гледна точка към българската литература от края на ХІХ в. Те са подчертано критични не само към най-неуспоримия класик на българската литература, а и към един от водещите поети на по-младото поколение - Ст. Михайловски. Може да се спори дали зад критичните бележки не се крие някаква форма на писателска ревност. Според мен обаче е безспорно, че случайно подхвърлените фрази на В. Попович съдържат една много плодотворна визия за съвремието и бъдещето на българската литература, която до голяма степен се осъществява през следващите десетилетия. При това тя има допирни точки както с възгледите както на Хр. Ботев, така и с младите от кръга “Мисъл”.

Наследството Вазов. С.: Университетско изд. Св. Климент Охридски, 2002, с. 166-171.

• Предишна
• Следваща