Тези дни започна Национална кампания за възраждане на библиотеките, организиран от Асоциация „Българска книга”, Българската библиотечно-информационна асоциация и други организации. Състоя се и дебат по темата (5 октомври, „Червената къща”). По-долу е предварително подготвеното ми изказване на дебата. Естествено, това което реално казах, беше по-различно, още повече, че основните тези бяха формулирани и от другите участници.

Впечатленията ми от събитието, което смятам за важно, са донякъде противоречиви. Основателните искания се оказаха формулирани доста етатистки, много от аргументите в тяхна подкрепа настояваха за държавно участие в цялостния процес на функциниране (и модернизиране) на библиотеките – стандарти, комисии, които да определят кои книги да влизат в библиотеките. Читалищни библиотекари изразиха недоволство от настоятелствата, които не разбирали от работата им. Сигурно имат основания, но, от друга страна, в идеалния случай, към който би трябвало да се стремим, настоятелствата са избирани от хората за да изразяват техните желания – това е основен принцип на демокрацията. Скептично съм настроен и към идеята някой „отгоре” да е инициатор на срещи с внимателно подбрани автори, още по-малко – да създава препоръчителни списъци. Струва ми се, че по-доброто по принцип е (или трябва да бъде) изборът да се определя от читателите, от реалните посетители на библиотеките.

Добър пример за адекватно взаимодействие между институции, бенефициенти и търговци, доколкото знам и мога да съдя, е един от двата преки повода за кампанията. Конкурсът на Министерството на културата за попълване на библиотечните фондове, който се бави и не се реализира в пълен обем. Замисълът, а и реализирането му, са много добри. Министерството отпуска средства, библиотеките кандидатстват и определят новоизлезлите книги, които смятат че са важни за тях. Комисия пресява кандидатурите по някакви критерии. Министерството основателно финансира частично купуването на книгите и изисква останалата (по-малка част) от средствата да идва от други източници. Издателите правят жест и определят сериозна отстъпка от коричната цена и така други средства не са необходими. Струва ми се, че всички (би трябвало да) са доволни. Министерството осигурява пари, които се изразходват смислено, библиотеките получават избрани от тях книги, а издателите продават продукцията си.

С това, разбира се, задълженията на държавата не се изчерпват, но механизмът е добър. Нямам претенциите да откривам топлата вода, но бих казал, че това е пътят. По подобен начин биха могли да се финансират и други дейности на библиотеките, на читалищата и на други организации, създадени от гражданите.

Уважаеми дами и господа,

Не съм сигурен, че това, в което участваме, е точно дебат. Всъщност дори не мога да си представя аргументите, с които някой би могъл да възрази на основните искания на тази кампания, дори и ако заобиколи обвързването им с основното правото за равен достъп, което в последно време е широко обсъждано, има защо:

1. Подновяване на програмата на Министерството на културата за обновяване на библиотечните фондове.

2. Приемане на Стандарт за библиотечно-информационно обслужване за обществени и училищни библиотеки, съизмерим с международния.

Първото от тези искания, разбира се, е свързано с финанси. Но също и със спазване на поети ангажименти от страна да държавата към нейните граждани. Някак не върви едната страна в обществения договор, привидно по-силната, (държавата) да не спазва ангажиментите си и същевременно да изисква от другата (гражданите, обществените организации) да го прави
Не съм специалист по стандартите и затова няма да се задълбочавам в този втори и не по-малко важен въпрос, който също има финансова страна. Само ще кажа, че определени правила очевидно са необходими. А в динамичния свят, в който живеем, не е изключено да се окаже, че стандартите, които днес изглеждат добри, утре може да се окажат остарели.

Няма да се връщам назад във времето, за да обяснявам каква е била ролята на първите възрожденски читалища с техните скромни сбирки с книги. Няма и да ви припомням кога и как е създадена Народната библиотека (държавата едва ли е била по-богата тогава) и пр.

Ще се опитам да погледна в утрешния ден, който ще бъде оформен от днешния. А днешната картина не е весела, както твърдят социологически изследвания, над 50% от младите хора на България са номинално или функционално неграмотни, българите купуват около 20 пъти по-малко книги от „европеецът” (каквото и да значи това), а от 2008 г. в 90% от българските библиотеки не са купили нито една книга! Разбрах от първа ръка, че бюджетът за книги на библиотеката на БАН тази година е бил 0 (нула).

Това са данни от едно социологическо проучване. Има и други. Например „Четяща България” на Алфа рисърч от 2006, подготвено по поръчка на Асоциация „Българска книга”. Няма да ви занимавам с тях. Всички се сблъскваме с проблема, да го нарека по-делнично, намаляването на четенето (възможни са и по-патетични формулировки). Виждам го при срещите си със студентите (по подразбиране най-четящата прослойка, но дали е така). Виждаме го и къде ли не. Тази констатация отваря вратата пред всевъзможни сълзливо-патетични реторически жестове. Няма да ги правя. Процесът е световен и като че ли необратим. Това, в което съм убеден, е че той може да бъде смекчен по различни начини, един от които (може би дори основен), е това, което организаторите са нарекли „възраждане на библиотеките”. Това „смекчаване” може да се види по света, в доста по-индустриализирани и дигитализирани общества, където всъщност се четат повече хартиени книги (за дигитални – да не говорим).

Според моята представа, на някой може да изглежда наивна и елементарна, библиотеката е не просто място, в което се съхраняват книги. В библиотеките се съхраняват и използват доста повече и по-разнообразни ресурси, в тях се срещат хора (не непременно с автори), има едно нещо, което се казва читателска група, мястото им е точно в библиотеките. Там те, да кажем, почитатели на Агата Кристи (да не ходим при Достоевски), могат да вземат (или да гледат на място) не само книгите (в оригинал и в превод), но е екранизациите, да ги обсъдят. Това място (библиотеката) трябва не само да е оборудвано по подходящ начин и да е приветливо, но и да е близо до хората, на пешеходно разстояние.

Библиотеките (включително и училищните и читалищните) трябва да имат онлайн каталози, а и достъп до недолюбваните онлайн библиотеки.

Колко пари би струвало всичко това? Не е ли скъпо? Зависи от мерната единица. Ако се съотнесе към магистрали, изтребители, дори към разходи за СРС-та – евтино е. Ако се държи сметка, че всички ние всъщност бихме предпочели в бъдеще да се срещаме с хора, които ходят в библиотеки, даже може да се каже, че е доходоносно. Ако беше тук министъра, бих го попитал дали не е по-добре за художниците тяхната публика да има възможност по-често да държи в ръцете си качествени албуми. Не твърдя, че четящите и знаещите хора непременно по-добри, но бих предпочел да срещам четящи хора – и на улицата, и в общината, и когато си поръчам някаква услуга… Бих предпочел работодателят ми да е четящ, а и колегите и т.н.

You may say I’m a dreamer…

 

• Предишна
• Следваща