Щях използвам за заглавие на този текст нещо от типа на „Как да станете известен (писател)”, но реших да си спестя поне част от ироничните реакции. А това, за което искам да кажа нещо, може да породи реакции от типа на „Ти кой си, бе?” Затова отговарям предварително – любопитен читател.

За мен тази литературна година бе особено любопитна с няколкото опита, повечето успешни, да се създаде събитие от някоя българска книга. Нищо ново, но тази година като че ли усилията се открояваха по-ясно, а и аз се докоснах (бях докоснат) от тях. Наистина, само по допирателната. Но ми беше интересно.

Няма как да не спомена на челно място един заслужаващ внимание (вероятно и от медицинска гледна точка) казус. Сайтът на Стоян Вълев, претендиращ да разглежда съвременната литература, систематично обругава (меко казано) всичко, което попадне пред очите му. С изключение на един тесен кръг от приятели и малко по-широк, но стесняващ се кръг от заблудени. Като обявява останалите пишещи за плутове, овце, прокурори и пр. авторът явно смята, че така разчиства терена за себе си и за своите забележителни (но незабелязани от читателите) произведения. Незабелязани само у нас, защото, според официалната му биография, „негови разкази са публикувани в САЩ, Великобритания, Канада, Нова Зеландия, Австралия, Италия, Индия, Непал, Швейцария, Полша. Автор е на пиеси и телевизионни сценарии.”

Казусът, разбира се, е изключение. Жалко е, че Р. Тахов не го включи в последната си книга. Но с второто издание пропускът трябва да бъде поправен.

Не винаги рекламата следва правилото „Направи си сам”. По-добре е, когато си лансиран от някаква общност, още по-добре – когато ти връчат и награда. Например „Новелова”. Не е грешка, има такава, заиграването даже е симпатично. Наградата си има и сайт, но линкът отвежда към „кафене.бг.” Впрочем, ако сме честни докрай, по-същият начин функционират и традиционните механизми, включително и анкетите по медиите. Явлението е по-скоро типично, не само за нашите географски ширини.

Любопитството ми бе привлечено от няколко книги с различни качества, които бяха лансирани агресивно от авторите им (и/или от хора около тях) в интернет. След това същото лансиране, представено като спонтанно читателско възхищение, бе използвано като аргумент за номиниране за награди. За мен границата бе мината, когато за целта една книга („Медальонът” на Галина Златарева) се опита, а май и успя, да използва авторитета на Института за литература. Романът е от 2010, но сюжетът се разигра през 2011. В края на краищата до финала се добраха други, а наградата спечели книга, която първоначално предизвика смесени реакции, след това, вероятно под влияние на медийния шум, като че ли започват да доминират положителни мнения.

Лансирането на романа „Лудост” на Калин Терзийски (автор с много и съвсем реални почитатели) вървеше нормално, подсилено от наградата, която получи предишната му книга „Алкохол”. Приблизително по същото време излезе и една критична рецензия във в. „Култура”. Тя, по-скоро нейното тиражиране в блога на автора й (Ангел Игов) и във Фейсбук, предизвика нехарактерна със своята масовост реакция у хора, които, вероятно с основание, твърдят, че не четат „Култура”, но следят внимателно написаното от (явно – и за) Кайо, както те наричат популярния белетрист. Тези реакции, много от тях неадекватни, показаха нещо хубаво, в което бях почнал да се съмнявам – българските автори имат своя публика. При това такава, каквато заслужават.

Тази публика е печелена с целенасочени действия на авторите. Един от тях например (Златко Енев) обяви конкурс за най-добрата рецензия за собствената си книга. Наградата е… впрочем, който се интересува да пита Гугъл. Пошегувах се добронамерено с този факт и реакцията не закъсня. Тя бе и частично препубликувана в „Либерален преглед”, допълнени с пространни разяснения на автора и с, меко казано, назидателен коментар на един от участниците в Журито. Кой би казал, че литературният живот тук и сега не е интересен?

Не мога да си представя по-подходящ финал за тези размисли от бравурното обобщение на Румен Леонидов, достойно за Книгите News:

...А то е практитуване на Лайарт без алокохол, а чрез опиянение от собственото си озлобление, от тотална оскученост и неудовлетвореност. Това обаче е лош опит за облайване на сянката, а не на тялото, която я хвърля. (...) Така уличните превъзходни изпровождат куци, сакати или миризливи люде. (...)
Друга някаква кокошка ми оспорва правото да не се явявам в медиите, където нея не я канят,а мен - да. Какво да сторя, хлевоуста рожбо, канят ме да представям различни наши и чужди автори и техните книги, а не самооплаквам във фейса...

• Предишна
• Следваща