Първата асоциация разбира се е романтична – гордият и неразбран индивид срещу силите на злото и невежата тълпа. Но не това имам предвид, честно.

Напоследък често се улавям, че не само събитията, но и изказванията на този и онзи ме провокират към реакции, които всъщност следват някакъв не-мой дневен ред. Нещо повече, отклоняват ме от това, което, с право или не, смятам за важно (за мен). И когато дразнителят е реално събитие, обикновено неприятно, тогава е естествено човек да насочи мислите си към него. Но когато някой, чието мнение дълбоко не ме интересува, каже нещо, което смятам за глупост… Защо ли му се връзвам (а след това се ядосвам, че съм се хванал).

Фейсбук, който гълта немалко от времето ми, е идеалната среда за подобни отклонения. Те са различни и на различни нива. Зададе се някакъв празник, имен ден и пр. – и тръгне потокът на баналностите. Очевидно те имат своята функция и са полезни за някого. ОК, по правило зад тях не стоят лоши чувства, опитвам се да ги игнорирам с усмивка.

Това, което ме смущава, е друго. Вероятно то още по-лесно ще се хваща с новия „Дневник” ( Timeline), дори ще е интересно за хората, които се интересуват от развитието на обществените настроения, на манталитетите и пр. Интересни ще са и предпочитанията, за мен специално – литературните. Разбирам и надниквам във връзки, които споделят нещо за любим роман (стихотворение, филм), неизбежно е една част от смисъла им е да демонстрират ерудиция и въобще нещо положително. Не събирам кураж, но се чудя кога толкова хора успяха да прочетат някоя току-що появила се дебела книга от престижен автор. По-остра е реакцията ми, когато започвам да подозирам нещо повече от перчене, някакви користни мотиви. Които, противно на едно мнение, което тези дни четох, далеч не са характерни само за хабилитираните.

Но защо, дявол да го вземе, да се занимавам с това какво някой бил казал някъде за съпругата на президента или как някакви персони се скарали на партиен форум. Или защо продължавам да чета, че дори и да споделям бисерите на този или онзи министър, премиер и пр. Да не говорим за това как някаква чалгаджийка се скарала/сдобрила с някакъв футболист. (Всъщност тук интересното е дали и защо тя се смята за певица, а той за футболист, както и как други дори са готови да потвърдят с парите си тази очевидна (само)заблуда.)

Защо ли нямам кураж да се изправя срещу този поток и да го игнорирам, дори и жестът подозрително да напомня за не най-доброто от романтизма. Дали пък и аз нямам нужда да се чувствам част от тези общности, които се занимават с неща, които иначе смятам за глупости.

Май много скоби станаха, но така ми тече мисълта. Ще спра дотук, някой път може да продължа.

• Предишна
• Следваща