Достоевски - с мярка
Паметниците са интересна тема, която активно присъства в публичното пространство. Няколко са банализираните твърдения, към които медиите и особено т.нар. „публицисти” обичат да се връщат – поругаването на паметници (обикновено от крадци на метали, но не само), преклонението пред тях, забравянето им и пр. И, разбира се, необходимостта от (нови) паметници.
Понякога може да стане дума за това доколко паметникът на някой (например на Хр. Смирненски или на Й. Радичков) съответстват на прототипа и на представите за него. Тези въпроси обикновено възникват при новите обекти, със старите сме свикнали, в някои случаи те самите определят представите ни за историческите фигури, особено когато липсват фотографии или съвременни портрети.
От няколко десетилетия в хуманитаристиката се коментират и по-неочевидни неща. Идеологията, която стои зад изграждането и поддържането на паметниците (по принцип и в конкретни случаи), ценностите, които тази идеология се опитва да наложи с тях. Отношението спомен – памет, проявено в паметниците като места на паметта (П. Нора) и пр. Поучителни примери предлага историята на набирането на средства, избирането на проект за реализиране на конкретни паметници и пр. 1
В последно време един от големите дебати в българското общество бе свързан с паметник – т. нар. „Паметник на съветската армия”. Статия в Уикипедия услужливо изрежда „Руски паметници в България” – над 400. Съществува и специална книга – „Паметници от Освободителната война 1877-1878 : Алманах” (2003), издание на Съюз на руските белогвардейци и техните потомци в България, която има и рускоезичен вариант.
Паметниците на културни фигури, както и техните юбилеи, са особени места на паметта. Още по-особени са случаите, когато става дума за представители на други нации, както и за събития от историята на други народи. Юбилейните чествания на подобни фигури като че ли са станали нещо рутинно, периодично се отбелязват, никой не се противопоставя, освен в случаите, когато става дума за Османската империя. Но и като че ли никой не се запитва за механизма, по който са избирани тези фигури.
Да оставим настрани политическите фигури, но какво всъщност означава честването на един чужд писател (композитор, художник). Например Достоевски или Моцарт (през 2006 се навършиха 250 г. от рождението му, имаше специална програма, струва ми се инициирана от Пловдивския университет). Или на Ж.-Ж. Русо и Волтер, към организирането на конференции за тях и аз имам отношение. Или пък онази програма "Дългосрочна комплексна програма за издигане ролята на изкуството и културата за всестранно и хармонично развитие на личността и обществото в съвременния свят", започната от Л. Живкова. Тя започна с Николай Рьорих и продължи с Леонардо да Винчи, Микеланджело, Данте, Шекспир, Гьоте, Л. Н. Толстой, Рабиндранат Тагор, А. Айнщайн, М. В. Ломоносов, Константин-Кирил и др.
На пръв поглед желанието е да се афишира приобщеност към някакви значими културни ценности, които при паметниците са представени като подразбиращи се; юбилейните събития като че ли (би трябвало да) ги експлицират.
Само че ценности, които са ясни от само себе си, едва ли съществуват. Еднозначно понятни са (или поне можем да е така) само указателните знаци (от типа „Паркирането забранено” или „Изход”) и етикетите. А материалните паметници в градска среда няма как да не попаднат в някакъв контекст, който едва ли е литературен.
Когато заговаря за София, Л. Улф си спомня: „През 2002 г. аз минах по улица „Уилям Гладстон”, покрай парапетите от ковано желязо в стил „Ар деко”, до пресечката с улица „Хан Крум”, и си спомних за чашата, символ на варварството за Гибън през XVIII в. Там, където „Гладстон” и „Крум” се пресичаха, размишлявах за значението на тези имена…” 2 На картата на София двете улици са близки, но не се пресичат. Л. Улф обаче, волно или неволно, си служи с друга – ментална – карта, за да подхвърли една аналогия, случайна (?), но значеща.
В една друга подобна карта на София от улица „Ф. М. Достоевски” се вижда Паметникът на Съветската армия. Да добавя ли, че тя опира до „Славянска”, която пък е успоредна на „Гурко” и „Вазов”.
Струва ми се, че идеята за издигане на паметник на Достоевски в България трябва да се разглежда в подобен контекст. Тя би трябвало да държи сметка за сериозното присъствие на паметници, свързани с Русия и СССР в България, а може би трябвало някак да помни и за отношението на Достоевски към българите (което, доколкото знам, се променя, но като цяло не е особено ласкаво).
Един спомен от студентските години. Достоевски беше сред идолите на група колеги, които проявявахме малко по-сериозен интерес към литературата, към него ни насочваха и асистентите по руска класическа литература. Те влязоха в някакъв конфликт с титуляря, спорът им (който не беше много ясен) стигнал и до Достоевски и студентите. Тогава титуляръят (който май имаше и някакъв административен пост) почти буквално цитира заглавието на знаменитото есе на Т. Ман (друг от идолите ни). Спомням си, че категорично не бях съгласен с него, по това време дори май се снимах (или имах желание да се снимам) под табелката на ул. „Достоевски” в София. С годините като че ли съм склонен да повторя Т. Ман. А и самият Достоевски сякаш се промени по същото време – от гениален, но подозрителен писател, който няма как да бъде заобиколен от канона и официалните идеологически конструкции, той като че ли се премести (бе преместен) по-близо до центъра на доминиращите в днешна Русия идеологически конструкции.
Достоевски в никакъв случай не е изключен от материалните носители на паметта в България. В София има улица на негово име (също и в Пловдив, Перник), в Добрич бе открит негов паметник през 2008 г., едно от медийните заглавия то този повод (не знам доколко е точно) твърди „Само Добрич и Дрезден с паметници на Достоевски извън Русия”. Паметникът в Дрезден е открит през 2006 от В. Путин и А. Меркел, съобщава руската Уикипедия, която споменава и за кратер на Меркурий, наречен на негово име, но не и за паметника в Добрич. Пак там могат да се видят паметните плочи във Вилнюс, Баден-Баден и Женева.
В Русия освен в Санкт Петербург и Москва, паметни места, свързани с Достоевски, има още в Омск (Омският държавен университет носи името на писателя, в града има и литературен музей Достоевски) и Тоболск (открит 2010). Музеи, свързани с Достоевски има в Москва, Кузнецк, Семипалатинск, Старая Русса (Новгородска губерния), Даровое.
Очевидно е, че Достоевски не само не е забравен в Русия, но дори и постепенно излиза на по-преден план в мемориалната система. Питам се дали паметникът му в Добрич е увеличил читателите на „Бесове” в града с още един двама, или просто се оказва един от реперите, които някой поставя с политически цели. Съмнявам се, че този някой държи на нощното си шкафче „Записки от мъртвия дом”.
Дискусия "Памет и паметници" - 8 март 2012, НБКМ
Българско общество "Достоевски"
Институт за литература – БАН, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”
- Николай Аретов
- Размисли
- 07 Март 2012
- Посещения: 3676
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.