Послепис към една дискусия

 

Когато се опитвах да кажа нещо за Паметниците на културни фигури: функции и употреби, си давах сметка, че повечето от участниците в дискусията ще имат по-друго мнение. Малко наивно се надявах, че мога да ги подтикна да излязат от познатите си коловози. Това, разбира се, не стана, аз също не си промених мнението. Ще се опитам, донякъде полемично, да го формулирам малко по-ясно.

Мнозина са убедени, че съществува някаква изконна Памет, която се материализира в паметниците. Тази памет е колективна, нейният носител сме „ние” (каквото и да значи това). Нейният антагонист е Забравата, която трябва да бъде удържана, отблъсната, изличена. От тази гледна точка Паметта, нейните Пазители и паметниците са по условие нещо ценно, добро и безпроблемно.

Открай време са съществували два типа хора – иконопочитатели (мнозинството) и едно малцинство, което отхвърля идолите и се пита за техния смисъл – иконоборците. Дали да не припомня, че в някакъв момент и с някои свои жестове Исус като че ли се нарежда сред иконоборците.

Не бих искал да излезе, че ги идеализирам. Има идоли, икони и паметници, чието срутване изглежда справедливо, при други обаче е актът е варварски. Мисълта ми е друга. Паметта не е изконна, трудно ми е да приема, че съществува „жива памет” за Аспарух или за Цицерон. По правило е конструирана от някого и с някаква цел, а паметниците са материалният носител на тази воля за памет. Те могат да бъдат издигнати според някаква традиция (от дискусията научих, че има и особени православни паметници), а могат и да бъдат модернизирани – временни паметници, паметници пърформънси, паметници от нетрадиционни материали, светлинни, видео и пр. Струва ми се, че и най-авангардната техника не би променила тяхната основна цел – внушаване на някакви ценности и приобщаване към някаква общност. Казвам „основна цел”, тъй като на дискусията основателно се повдигна въпроса за комерсиалния смисъл на паметниците и празниците – много често те са добър повод някой нещо да продава, да предлага платени услуги и пр.

Две неща в тезите на иконопочитателите в дискусията, струва ми се, по-скоро потвърждават представите на иконоборците. Едната е историята на издигането на паметника на Достоевски в Добрич, представена като спонтанна гражданска инициатива (охотно подкрепена от местната власт, а и от руска фондация). Другата е неочакваната идея за издигане на паметник на Константин Леонтиев в България. Който не знае за отношението на този руски дипломат и мислител към българите може да провери, трудовете му не са недостъпни, съществуват и нови български издания. И двата случая, поне в моите очи, представляват ясни примери за това как се изгражда памет и какви са механизмите на пропагандата.

И накрая, малко без връзка с казаното дотук. Често срещаме една фраза, превърнала се в клише. „Аз не съм против великата руска култура (следват примери, между които обикновено е и Достоевски, почти винаги Пушкин, много често Тарковски, Солженицин), аз съм против (да кажем) Паметника на Альоша в Пловдив.” В такива случаи винаги се питам две неща – доколко този, който изрича тази фраза, реално познава „великата руска култура”, а и дали двете толкова различни неща – великата руска култура и руският империализъм – все пак не са някак си свързани. Впрочем, забелязвали са го представители на същата тази велика руска култура.

• Предишна
• Следваща