И писанията ни (ми) са като изборите – всичко им е наред, но… Кой всъщност се интересува, чете ли някой множеството сборници, с които се гордеем. (Както, впрочем, и стихосбирките, разказите, романите, които амбициозно публикувате – тук поне аз съм невинен.)

За страшно много неща гледаме да спазим някаква форма, да заприличат на онези неща, които се правят другаде, на по-престижни места. Спазваме разни процедури, хващаме се за алинеи, а се правим, че не забелязваме, че кандидатът е един, а от избора ни нищо не зависи. Гледаме внимателно CV-то на някой кандидат д-р или доц. или проф., въпреки че отдавна и до болка знаем, че от това свирка няма да стане. (Свирка в буквалния смисъл, според поговорката.)

Системата и другите ни били виновни. Така да е. Звучи успокоително. Само че и други, частни неща са ни като истински, но не съвсем – и флиртовете, и забавленията и хобитата.

Със сигурност остарявам, но май си спомням, че това чувство не е от вчера. И едва ли ще свърши утре.

• Предишна
• Следваща