Не си крия възрастта (58), напротив – за този текст тя е важна. Защото ще се опитам да подредя не толкова впечатленията, колкото реакциите си от този град, които бяха малко неочаквани. Дотам, че ми трябваше време, за да седна да ги запиша. Нещо ми пречеше да седна и да нахвърлям бележки на място. И това не беше липса на време. Не само натрупалите се задачи ми попречиха да го направя и веднага след като се върнах.

Пътуването се случи малко неочаквано, нямах време за много настройване (въпреки че за поопресняване на забравения френски все пак се намери). Странното е друго – вълнението беше по-малко, отколкото очаквах. Като млад съм мечтал за този град, а надеждата да го видя не беше особено голяма. След това нещо се беше случило, платоничната любов като че бе затихнала и тлееше някъде в ъгъла. Сега разбрах една фраза на Св. Игов, която явно не случайно се беше забила в паметта ми: "Пропуснах времето за моя Париж." Подобни са реакциите и за други неща – когато получиш (постигнеш) нещо, което прекалено дълго си желал, сякаш си прегорял и не успяваш да му се зарадваш. Истински приятните неща са неочаквани.

В по-малка степен подобна бе и реакцията ми, когато за пръв път се озовах в Белград. Е, пресилено би било да кажа, че съм мечтал за тази твърде близка столица, но винаги съм имал желание да я видя. Това се случи сравнително късно и във време, когато Сърбия се чувстваше потисната и изолирана. Гледните точки на българите и сърбите едни към други се бяха ако не разменили, то поне поразместили. Градът ми допадна, но ще бъде пресилено да кажа, че съм се влюбил. Ако изречението изглежда не докрай политически коректно, ще прибавя един искрен комплимент – по реакциите ми към него Белград прилича на Париж.

Всъщност поне два пъти в последните години бях стъпвал на нещо, което с известни уговорки може да се нарече парижка земя – летището "Шарл дьо Гол". Налагаше се да сменям самолети и имах престой от по няколко часа. Мотаех се безцелно, дори направих една обиколка на летището с автобус, но не събрах кураж да сляза до града, въпреки че открих откъде тръгва влака.

Проблемът май не е само мой, защото един приятел, също Николай, ме попита, когато се върнах – е, как ти се стори Париж. Имаше предвид в сравнение с другите европейски столици, в които съм попадал. Сложен въпрос, намесват се доста фактори – възраст, език, трудностите при организирането на пътуването, контекстът (личен, политически), в който то се е случило, сигурно пропускам нещо.

Честният отговор е, че се чувствах по-добре в Лондон, а и в Дъблин. Не мога да забравя радостта да се разхождам по улиците, не ми се е случвало друг път. Бях тринадесетина години по-млад, пътуването бе организирано трудно, сезонът – неподходящ, а политическата ситуация – доста усложнена. Прибрах се, доста мъчително и бавно, в деня на първата бомбардировка над Белград. Няма да забравя първото нещо, което видях, още в ръкава между самолета и сградата на летището - един разкошен постър с Дж. Ленън. Казах си – това е добър знак, всичко ще е наред. И така си беше.

Връщам се доста по-назад във времето и си спомням първото ми излизане на Запад, нещо като сиромашки круиз по Дунава с крайна спирка Виена (престой – малко повече от 24 часа). Оттогава обичам този град, а може би чрез него – и младостта си. В още по-голяма степен същото важи и за Мароко – и до днес с Мариана се радваме на документалните филми и статиите за тази страна, всеки път, когато попаднем на нещо подобно, не го пропускаме. И за да не се изкарам по-голям сноб, отколкото съм, да кажа, че обичам и Прага (спомените ми са от преди десетилетия). Същото важи и за Краков, не толкова за Варшава, към която се почувствах истински привързан след второто или може би дори третото посещение.

В по-ново време ми допадна и Талин, но и в този случай вероятно има и други мотиви, да ги нарека "постъветски". Много ми допадна и Португалия (Лисабон и Авейро), но пък това е нещо банално – не съм говорил с човек, който да е бил там и да не е останал очарован. Може би с изключение на българите, които живеят там, които са като че ли по-малко ентусиазирани, а и по-критични.

Пътуването до Париж беше лишено от подобен контекст, от предзнаменования, от неочаквани находки и пр. И напрежението от това как ще се оправия, също беше по-малко (въпреки че с годините то нараства). Този път не бях сам, а и една от двете ми спътнички – Рая – познаваше града и транспортните му специфики.
Първата ми реакция, когато стъпя в непознат град, е веднага след настаняването да изляза на улиците и да тръгна нанякъде. Така и стана в Париж, очите ми бяха широко отворени, а ръцете често посягаха към фотоапарата. Скептичното дяволче в мен обаче като че ли забеляза, че ентусиазмът на Рая е май по-голям. В едно отношение поне в Париж се почувствах в свои води – на малките кръстовища там хората не изчакват да светне зелено и пресичат, ако не се задава кола. Напълно в духа на стереотипа за парижаните.

Балканите били натоварени с повече история, отколкото могат да понесат. Ами Париж с неговата история, култура, туристически забележителности. Някъде по-горе писах, че не съм чак такъв сноб. Сега ще кажа почти обратното. Да, не се качих на Айфеловата кула, само отдалече видях Триумфалната арка, не се смесих с тълпата пред "Джокондата". Няма да споря, ако наречете това снобизъм. Той приема и обратната, по-традиционна форма – удоволствието да се разхождаш по "Шанз-Елизе" или из Монмартр. И да разпознаваш неща, за които си слушал, чел, гледал по снимки и на екран. И, разбира се, да се увековечиш пред тях. На снимка, не на графит, ако видите някъде надпис "Ники беше тук!", не съм го писал аз, честна дума.

Вероятно и дремещият в мен анархист се е обаждал – местата в Париж, които задължително трябва да се видят, са прекалено много, голяма част от тях ни са известни предварително, а и са нагласени като за туристи (не че другаде, включително и в България, не са нагласени, понякога често пъти по-натрапчиво и със сигурност по-неумело). Умишлено избягвам да мисля за, да я нарека възпитано, "странната" идея за Български Лувър.

Както и за наивните (?) приказки за печалби от културен и "поклоннически" туризъм. Не мога да не спомена нещо, което вероятно е известно на мнозина. При цялата парижка скъпотия в Нотр Дам, Сакре кьор, Сен Сюлпис (дори след Дан Браун) входът е свободен. В Нотр Дам дори има безплатни обиколки с екскурзоводи на различни езици. Да напомня ли, че отделянето на държавата от църквата тръгва именно оттук. Скептикът в мен се пита и друго – допустимо ли е от религиозна гледна точка да се продават билети за мощи и други ценности (без значение дали са автентични или не). Ако не е ясно, да повторя, това за поклонническия туризъм е изцяло pro domo sua, Париж в случая ми изглежда невинен като птичка божия.

Едно от малкото наистина неочаквани находки (за мен, други със сигурност го знаят) беше галерията "Салвадор Дали", точно на Монмартр – може би и затова един от най-приятните ми спомени е оттам. Размерите са човешки, обозрими, остава ти време да обърнеш внимание на всичко, дори да се връщаш. Нещо, което не може да се каже за Лувъра и за Версай. И няколко неща, които ми се сториха малко странни. Билетите за трите обекта бяха със съпоставими цени, при огромната разлика в мащабите; навсякъде можеше да се снима, с едно изключение – търговската част от галерията "Дали", където се продаваха тиражирани екземпляри от литографии, копия на скулптури и пр. Оригиналът може да се снима, но не и копието.

И накрая, като самооправдание. Не без връзка с професионалните ми занимания от последно време не мога да не се запитам и нещо друго, което заслужава да бъде споменато. Известно е, че впечатленията на всеки наблюдател зависят както от обекта, така и от самия наблюдател. Та си мисля, при цялото ми самочувствие на рационален човек, дали реакциите ми от Париж не са резултат и от собствените ми комплекси. Някой дори би нарекъл част от тях "балкански". Многото (култура, история) потиска, провокира и към негативни реакции, зад които се крие неудовлетвореност (или фрустрация, извинявам се за чуждицата) от собствената нищета. Мисля си още и че срещата с разни парижи (sic!) вероятно е свързана и с невинаги адекватните претенции за собствената ни древност и величие, за многото българии и техния несравним влог в съкровищницата на световната цивилизация. Не без гордост ще кажа, че това поне ми е чуждо.
А иначе Париж, какво – град като град: хора, църкви, салтанати… И все пак Париж си струва (една литургия).

 

 

 

 

 

 

 

 

юли 2012

• Предишна
• Следваща