Бележки на редактора

 

Подборът на автори и трудове, които се цитират, е отдавна познат, и все пак интересен проблем. Прекалено често се сблъсквам с него и ми се струва, че имам известно право да споделя някои наблюденията. Ще спомена и някои непознати по-рано тенденции.

 

Първо все пак двата най-банални казуса, които подлагат на изпитание толерантността на всеки редактор. Да нарека първия декоративно цитиране. Чрез него авторите се опитват да ни убедят в необикновената си ерудиция. Интересното при него е смяната на модата – в един момент бяха Фуко, Дерида и компания, след това Лакан и Жижек, Дельоз и Гатари, след това… Това са авторитети, които се цитират подозрително често и по почти всякакъв повод. По-умелите успяват да намерят специализирани изследвания по разглеждания от тях проблем, но мнозина не си дават този труд.

Понякога редакторът знае, че авторът просто не чете езика, на който са написани трудовете, които цитира, и е готов да реагира. Но внимание, има и частни случаи. Един учен от по-старото поколение беше цитирал подобни текстове. Имах му зъб и споделих случая с колеги, усмихнахме се. Не бяхме съвсем прави. Не след дълго един от асистентите на мастития учен предложи на нашето списание да публикуваме два негови превода – точно тези, които шефът му цитираше. Оказа се, че той все пак ги беше чел – асистентът му го беше насочил към тях и му беше предоставил ръкописа си. Убеден съм, по-скоро с искрено желание да му помогне, а и да демонстрира собствената си ерудиция, едва ли – за да извлече някакви конкретни облаги.

Вторият казус, по-досаден и не по-малко разпространен, може да бъде наречен служебно цитиране – на шефове, на хора, от които зависиш, а и просто на своите, на групата. Предполагам, че на мнозина е правило впечатление интензивността, с която се цитират шефовете. Убеден съм, че мнозина можем да познаем къде работи авторът на даден текст без да го четем, само по цитатите. При това понякога можем и да датираме написването му – шефовете, колкото и да не им се иска, все пак от време на време се сменят. Отгатването на научния ръководител често е още по-лесна задача.

Най-интересни казуси предлагат разграничаващото цитиране на авторитет. Тук вече могат да се открият виртуозни стилови варианти на академична коректност.

Понякога шефовете, редакторите, по-възрастните колеги почти направо изискват да бъдат цитирани. В други случаи цитирането се налага от обстоятелствата – смята се за нормално да се цитира някой авторитет в юбилеен сборник, посветен на него. А участието в подобни сборници в някои случаи се налага по, да кажа така, „социални” причини, в други – подобни сборници са удобна форма за набиране на необходимия брой публикации. Щях да напиша, че това е най-грозната проява, но май не е. За мен най-неприятното е, когато по-млади автори ме причисляват към тази категория и цитират служебно мои текстове, особено когато не е на място. Напоследък бях стъписан от опита да се извлече някакъв дивидент от подобно цитиране. Един вид – видя ли как съм те цитирал, следователно ти трябва…

Нова са мен форма за служебно цитиране разкрива амбициите за получаване на възможност да се водят лекции в някое учебно заведение. Понякога неточно насочени, често без ясна представа как се определят учебните програми, някои автори охотно изтъкват достойнствата на предполагаеми университетски фактори.

Малко парадоксална преобърната форма на служебното цитиране предлагат случаите, в които шефовете цитират подчинените. То явление зачестява с увеличаването на възрастта на шефа. Мотивите са няколко – чисто сантиментални, изграждане на кръг от съмишленици, а и просто разширяване на библиографията. Така един мой шеф се обърна към мен с директна молба да му дам списък с публикациите ми от последно време, за да ги цитира. Естествено, бях поласкан. След това се оказа, че молбата е била отправяна и към останалите, като присъствието ни в библиографията на труда бе внимателно дозирано. Може би трябва да поясня, че въпросният шеф всъщност все пак познаваше голяма част от тези текстове.

И едно отклонение. Ясно се забелязва намаляването на цитирането на бившите шефове. Но има и един любопитен казус. Техните наследници, дори и да не са ги ценили искрено, обикновено продължават да ги цитират, наистина по-пестеливо. Дали защото пазят авторитета на поста, дали от нормалния за шефовете традиционализъм, дали защото очакват след време и те да останат някак си в писанията на по-младите.

Една особена разновидност на служебното цитиране е свързана с потенциалното жури за защита на докторат, хабилитация и пр.

Така стигам до най-болезнения въпрос – очевидната несъстоятелност на новия Закон за развитие на академичния състав. При свръхпроизводството на доктори, доценти и професори в последно време се отвори голя пазар на рецензии и „становища” – всички те положителни, и всички те практически поръчани от кандидатите. Първо, налага се да се цитират членовете на журито. Второ, немалко хора четат предимно текстове които журират и редактират и които им създават деформирана представа за това какво реално става в научната дисциплина; след това рецензентите цитират рецензираните от тях автори, тъй като познават само тях. Проблемът, разбира се, не е нов. Преди няколко години бях поразен от един ерудиран и ценен от мен автор, който, когато стана дума за литература по някакъв въпрос, спомена практически само неща, обсъждани в неговия тогавашен Специализиран научен съвет. А по проблема се бяха появили сериозни изследвания.

Та най-вредното вероятно ще се окаже, че хора, които охотно и целенасочено разчитат на декоративното и служебното цитиране, ще се превърнат в шефове и членове на журита. От една страна (в едни случаи) те ще са подчертано либерални към следващото поколение. От друга (и в други случаи) ще изискват да бъдат цитирани, а и ще са склонни да търгуват с позициите си. В трети, ще бъдат строги съдници, забравили собствените си не особено убедителни изяви. Съчетание от трите неща едновременно съвсем не е невъзможно. Убеден съм, че ще задминат предишните поколения. Впрочем, защо използвам бъдеще време, това си е жива реалност.

 

Допълнителна литература

Аретов, Н. Аз на фона на Балзак. Езикови бележки за критиката. – Литературен вестник, № 30, 26. 09 - 2. 10. 2007.

 

Още по-допълнителна литература

Данинос, П. Дърдоренето: Нов трактат върху наследствените представи, буржоазните глупости и автоматизми. С.: НС на ОФ, 1968.

По-добре:
Daninos, Pierre. Le jacassin; nouveau traité des idées reçues, folies bourgeoises et automatismes. Paris: Hachette, 1962.

• Предишна
• Следваща