Размисли за една Голяма конспирация

 

Отдавна ги забелязвам, няма да седна да се оправдавам, ако някой ми каже, че ревнувам. И все пак, прекаленото им нарастване поставя въпроси. Особено пък, когато се забележи, че много от тях са свързани с СССР / Русия по образование, потомствено, първа любов и пр. И изведнъж – книжки за не знам каква си „дружба”, дисертации, определяни като „русофобски”, шумни акции и т.н. (За мен е дълбоко неясно и как се връзват повърхностни „научни” русофобски тиради с цикъл сказки за руската поезия, по егидата на някакъв не съвсем ясен „Руски център”.)

В един момент започвам да се питам дали Русия (която в момента, а и не само в момента, разполага със сериозни ресурси) не залага едновременно на червено и черно, на четно и нечето. Със сигурност може да си го позволи, със сигурност има желание да бъде голям играч в световното казино.

Спомням си и един роман (съветски, разбира се), в който единият академик непрекъснато пише важни трудове за гората, а другият – разгромяващи рецензии за него. И двамата всъщност правят кариера. Авторът говори, ако не бъркам нещо, за „миметизъм”, за целенасочено и изгодно престараване в нещо, в което може и да не вярваш.

Някой би възразил – русофилите (винаги) са на власт, каква е изгодата да им се противопоставяш. Струва ми се, че има. Не само популярност, не само добри тиражи. Демократичният сценарий предполага съществуването на „различни” мнения, на ясно забележима, но и управляема опозиция (изваждаш й биографията и / или досието) и…

Да прибавя нещо. Русия в никакъв случай не е нещо монолитно. Едва ли е монолитна и сегашната власт. В тази известна с бюрокрацията си страна има различни структури, които се конкурират, различни групи в рамките на властта, които се стремят да разширят правомощията си и т.н. Неща, които оттук ни изглеждат антируски, могат да се окажат критика изграждане на аргументи срещу някакъв днешен вътрешен за Русия противник. Както и критики към предишни управления (Горбачов, Елцин), към опозицията, доколкото съществува там (комунистите) и пр.

 

Конкретният повод за тези бележки, освен жестоката жега, е една фраза, която заслужава да бъде коментирана. Спорят двама русофоби и единият подхвърля, очевидно за да уязви другия:

…стажант по журналистика на баща ми в комунистическия вестник „Вечерни новини” по времето на НРБ…

Няколко са въпросите, които фразата (и / или жегата) неволно провокира у мен. Оставам настрани доколко комунистически вестник бе навремето „Вечерни новини” – някои го купуваха точно защото бил сравнително по-малко комунистически, поне така са ми казвали навремето. Но любопитното е друго.

- Кой е по-обвързан с идеологията на един вестник, стажантът или неговия шеф?

- Какво всъщност казва посочването на стажуването при бащата? Може би това, че винаги има шефове и стажанти и стажантите не могат да критикуват (децата на) шефовете? Разликата е кастова, границата трудно се преминава, освен от обслужващия персонал или чрез брак. Огледайте се и веднага ще откриете подобни примери.

- Щом си бил стажант на някого, ти си задължен не само на него, но и на сина му по морални съображения.

Морални?! Представете си някой да каже нещо от типа на „Макс Планк ли, той беше асистент на баща ми”. Или „Дебелянов – той стенографираше речите на баща ми в Народното събрание”. Да не говорим за жестовете, които управниците били правили на талантливите си поданици. Всъщност точно такива неща казват, кога открито, кога по-прикрито, например членовете на фамилията Живкови, вкл. и знаменитият зет.

Докъде ли не може да ни докара тази жега...

 

21 юли 2012

• Предишна
• Следваща