Положението днес малко ми прилича на т. нар. Арабска пролет в Египет и другаде. Докато врагът е на власт, противниците му (които иначе имат малко допирни точки помежду си) са сплотени. Охотно приемат всякакви гласовите активисти, които ругаят Мубарак или който там е врага. Но когато го свалят – противоречията изскачат на преден план. Едни искали либерални реформи, други – шариат. Трети – просто да са на власт, че да се облажат.

Така впрочем беше и със СДС, ама да не разлайвам кучетата. Те сега ще решат проблема с пушенето, само не разбрах – ще го разрешават ли или напротив.

И друга аналогия ми се натрапва - Октай, как му беше името. Като падна и много бабаити се намериха да го ритат. Та и при Фонда – наред със справедливите обвинения, които са повече от достатъчно, тук там гласовете избиват на фалцет. Че хуманитаристите са недостойни, занимавали се с бельото, използвали чуждици, най-дразнещата сред тях – дискурс. Като че ли оксид и адронен колайдер са прабългарски, ако не и тракийски. Не че са излишни, напротив, нещата трябва да се назовават адекватно. Нейсе, запуши я.

Новата власт (или надеждата за нова власт) сякаш изтрива старите грехове. И превръща в героични подвизи за пред медиите съмнителни изяви. А понякога и крадецът вика дръжте… И бързат да извадят нови грехове:

Точно тя бе човекът, който лично зачеркна проекта за Русия на историка Искра Баева...

Сакън, Русия без проект останала. Абе лаф да става.

Затова и съм малко скептичен към единните фронтове и предпочитам нещата да са ясно дефинирани предварително, щото по-късно нещо ми се губят. Да се знае – пехотните мини са наука, а дискурсът – не. Инженерите са езиковеди и семиотици, обратното не е възможно. А който вземе властта известно време е готин, след това не.

Давам си сметка, че завиждам. И на мен ми се ще да съм почетен консул на някои курортни острови.

Но за друго не завиждам. Яд ме е, но не завиждам на прекалено сплотените групи (школата на партийна дисциплина си личи). Въпреки че днес пак ме победиха, с обяснението, от което ми се повдига – „Прав си, но има по-висши съображения…” А най-много ме е яд за онези, които уж бяха на моя страна, но не събраха кураж.

И толкова труд, що поддеях, и толкова добро, що им сторих - и телесно, и душевно - а най-после мя предадоха на бостанджибаши да мя убий...

(Из Житието на един юбиляр)

31 януари 2013
To be continued

• Предишна
• Следваща