Малко не очаквано се оказах участник в кръгла маса с подобно заглавие. Опитах се да импровизирам, според аудиторията и мястото, ето какво излезе – поредица от въпроси, на повечето от които нямам отговор.

University of Burgos

Даваме ли си сметка какво точно стои зад този привидно безспорния и много приятно звучащ израз? Можем ли с лекота да очертаем някакъв негов обхват? А и трябва ли?

Ако започнем от най-очевидното, ще забележим, че географските граници са не съвсем ясни. Също и хронологическите. Кога започва Европа – през Античността, с налагането на християнството (което всъщност не е европейско явление), през Просвещението или със създаването на Европейския съюз.

Един пример: Сеграда Фамилия в Барселона и Нотр Дам в Париж са същностна част от европейското културно наследство. А Св. София в Истанбул? Вчера е била, утре – може би, а днес… И какво следва от това – кръстоносен поход? Опазил ни бог.

Или нещо по-безопасно, а и по-литературно. Ърнест Хемингуей, той по-малко европейски ли е от Селма Лагерльоф, да кажем. Или от Георги Караславов.

(По време на дискусията се опитах да провокирам с въпрос за „Бхагаватгита“, допускайки че тази неизучавана в Европа, стара и нехристиянска творба въпреки всичко се чете. Аудиторията обаче не реагира, никой от присъстващите студенти и пет-шест професори по разни европейски литератури не си призна, че я е чел.)

Вероятно трябва да се запитаме дали общото европейското литературно наследство е:

1. Сбор (може би с някой съкращения) от литературните наследства, определени от литературните канони на европейските страни. (Или на страните от ЕС. Но тогава как се отразява разширяването – Хърватска – вече да, Сърбия още не. От литературна гледна точка – Людевит Гай и Август Шеноа – вече да, Доситей Обрадович и Бранислав Нушич – още не.)

2. Съчетание от специално избрани (може би от външни експерти) политически коректни извлечения от националните канони.


Вероятно ще се стигне до някаква квота, например: 10 за Франция и Германия, 9 за Италия… 2 за Дания и 1 за България. Малко ми прилича на споровете за училищните програми по литература – да махнем това, да прибавим онова…

А кой ще осъществи подбора – политиците, еврократите, учените, ТВ водещите... (Правилният отговор като че ли е „Нито един от изброените.“) Колкото и да не ни се иска да признаем, ние – преподавателите по литература и студентите сме заинтересована страна – вадим си хляба от съхраняването и популяризирането на литературното наследство, било то национално или общоевропейско. То ни е необходимо в чисто прагматичен план.

3. Сбор от ценности, които не са пряко свързани с националното.

Последният вариант ни пречи да забравим това, което много добре знаем, но предпочитаме да заобикаляме. Националният канон е съзнателно изградена конструкция (която в общия случай не е прекалено приятелски настроена към съседите и техните канони). И тя се променя с времето и конюнктурата.

Можем ли да се надяваме, че новата (европейска) конструкция е (би била) по-сполучлива от старите (национални) канони?

Една утопична гледна точка би могла да предложи усъмняване в необходимостта от дефиниране на „общото европейско наследство“, поне във варианта, който го вижда като канон. Впрочем процесът вече е започнал, при това неговите инициатори като че ли са най-малко будещите доверие – еврократите. Погледнете евро банкнотите – няма крале и и воини, няма дори писатели. Вместо тях – мостове, архитектурни детайли. (На това преди време на една конференция обърна внимание Н. Чернокожев.)

25 юни 2013
Бургос

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.