Много често чуваме различни варианти на една фраза:

-…за да останат младите в България…
- Аз искам да остана в България, но / затова…
-…единственият изход е Терминал 2… и пр.

Какво ме смущава?

1. Че оставането на „младите” е / трябва да е мотивът да се направи нещо, най-често – реформи. Още по-дразнещо е, когато „говорители” на младите с комсомолски плам настояват за нещо подобно. (Да прибавя ли, че ми звучи малко странно едновременно да претендираш за някакви специални условия, които държавата трябва да ти създаде, и веднага след това да се позоваваш, да кажем, на Левски.)

Подобни аргументи едва ли могат да бъдат на първо място. Реформи трябва да се правят, когато това е добро, рационално, изгодно… но не непременно за някаква група. Напротив, привилегироването на някаква група по условие е за сметка на някой друг. На друга група, на данъкоплатеца (местен или европейски). Освен това намирисва на социализъм и е пробвано вече многократно, с доста съмнителен успех.

Ама в Щатите, в Европа и другаде имало „позитивна дискриминация”. Вярно, но резултатите едва ли са чак толкова безспорни. А и се съмнявам, че точно оттук трябва да почне въвеждането на челен опит.

2. По-същественото е друго. Зад подобни фрази се крият едни, надявам се, остарели представи. Обсадни. Според тях отделянето от родината (от родния град, от родното село) е нещо лошо по условие – и за отделилия се, и за общността, която губи някаква ценност, някакъв ресурс.

Преди 30-40 години група интелектуалци отново заговориха за родната котловина и нейните добродетели. Вероятно те бяха искрени, гласовити публицисти профанизираха темата. Но и без профанизирането светът върви по друг път, събу си потурите, слава на Кришна.

Светът отдавна се е променил. Поне за Европейския съюз (и Северна Америка), вече едва ли е основателно да се говори за „емиграция”, това си е типична миграция. Хората заминават (по едни или други причини), други се връщат (по едни или други причини), трети пристига, четвърти повторно сменят страната, че и континента. Един от аспектите на така мразената глобализация. И защо това да е лошо. Има ли смисъл да го сравняваме с обратното, с времето на отдавна забравените „изходящите визи”.

Ще добавя и нещо друго, привидно встрани от темата. В контекста на протестите се чуват различни искания, свързани с образованието. С някои от тях съм склонен прибързано да се съглася. Но те имат и обратна страна, за която по-трудно си даваме сметка. Какъв ще е резултатът от въвеждането на образователен ценз – пряко стимулиране на работилниците за дипломи – легални, полулегални, нелегални. Възможно е да се мисли за нещо привидно противоположно – реално повишаване на прага пред получаването на дипломи. Това би повишило тяхната цена.

Каква е връзката с миграцията на младите. Хлабава и далечна. Но все пак, ако в някакво не толкова близко бъдеще стойността на българските дипломи се повиши и на международния пазар, може да се засили обратния поток – на хората, които идват да учат тук. Нямам илюзията, че ще доживея времето, когато Софийския университет (или онзи с любопитното име) започне да мери престиж с Оксфорд и Сорбоната, Харвард или Токио. Но нека да ми е позволено да си мечтая за времето, когато България ще продава акъл (стоки с голяма принадена стойност), а не торове, ток и метали, не дори домати и праскови.

Нямам рецепта как да стане това, но съм сигурен, че бариерите пред миграцията и демагогстването по темата работят в обратната посока.

• Предишна
• Следваща