Днес трябваше да участвам в една конференция в сградата на БАН - 200 години от успението на свети Софриний Врачански (не питайте за заглавието, не съм го измислил аз). Нито изгарях от ентусиазъм, въпреки че съм фен на Софроний. Програмата на конференцията не бе съобщена никъде, дори не бях сигурен че участвам. В 13.20 бях на площад "Народно събрание", оказа се, че някакви полицаи не ме пускаха до сградата на БАН. Казах им, че не настоявам, но да ми дадат някаква бележка, че не мога да стигна до сградата на БАН. След известна разправия ме пуснаха, но се оказа, че трябва да обяснявам и на портиера. Хеле, оправих се по-лесно, но се наложи да се обърна отново към него, за да ми отвори още една врата. Абе прозрачност и достъпност.

А самата конференция, не че беше чак толкова лоша, но пък все пак - обявата бе за честване, което включва литургия, литийно шествие, с апендикс - научна конференция. Мисля си, лустрация няма да успеем да извоюваме, ама поне секуларизация (от този тип, който се е наложил във Франция малко след Революцията) би трябвало да успеем. Засега обаче вървим в обратната посока.

Позволих си да попитам (на ум) кой на кого всъщност плаща. А дали не могат да се намалят тези полицаи около Парламента дори не попитах; знам, че ако бяха десет пъти по-малко, всичко би било по-спокойно. А и по-евтино.

 

П.П.
Почувствах се провокиран от репликата на Мария Стамболиева:
„Защо продължаваш да си пилееш живота в тази институция, която в контекста на писанието ти вече може да се нарече ЗОНАТА, идея нямам.”

Импровизираният ми отговор беше: „По липса на по-добро. А и имам известен опит с твоята, не непременно много по-добър.”

Само че въпросът остана. Защо наистина? Доколкото зависи от мен. Спомних си и репликата на един представител на номенклатурата (сега мастит антикомунист), изказана като агресивна самозащита. Нещо в смисъл – ами не са ви пожелали, затова не сте били (в БКП, в ДС), а не са ви пожелали, защото нямате качества.

Грозно, но може би има известна истина, все пак.

А има и друго, което се засилва с възрастта се засилва това, което Ботев нарича „мозъчни ревматизъм”. Да припомня.

Приятно е, но да има и една от тия две болести: или млада жена, или стар ревматизъм; лежиш, лежиш, а мисълта ти като у немец, пълна и богата като готварница, дълга и безконечна като суджук…

Приятно е и друго – да критикуваш сравнително безопасно статуквото, без да излизаш от него. Не е продуктивно, но е приятно, повдига самочуствието, ако не друго.

Да си призная и нещо друго. При цялата щуротия и архаичност на институцията, която една друга приятелка нарече „предмодерна”, тя дава и някаква свобода на действие (или на бездействие, dolce far niente). Което може и да се окаже продуктивно. Особено ако успееш да се усмихнеш на дивотиите (което никак не е лесно).

• Предишна
• Следваща