Напоследък голяма част от работното ми време е погълнато от библиографията на „Литературна мисъл” и нейното качване на сайта на списанието. Никой не ме кара да го правя, а и е монотонна и скучна работа. Казват, че аутистите охотно и добре изпълняват подобни задачи. Знам, че не я върша много прецизно, но все пак се питам дали няма нещо вярно в евентуална диагноза.
Давам си сметка и за друго. С подобни занимания отклонявам по-важни за мен, но и изискващи повече усилия задачи, вероятно е и някаква особена форма на мързел – размотаване чрез не особено привлекателни занимания, надявам се – полезни.
(Впрочем всичко казано дотук има отношение и към писането в този блог, само дето ползата в случая е съмнителна.)
Бягам обаче и от нещо друго. От изясняването на собственото ми отношение към актуални събития. А то е доста объркано. От една страна е съвсем ясно, мисля дори доказано, къде съм – Оставка! и пр. С желание ходя (все по-рядко, трябва да си призная) по протести, приятно ми е да се срещам с хората там, с познати, с които иначе рядко се виждаме, с нови приятели и пр.
От друга страна обаче не всичко ми харесва, не с всичко се солидаризирам. Това е лесната страна на проблема – до мен върви човек с плакат, който иска референдум против продаването на земя на чужденци, да е жив и здрав, не му обръщам внимание. До паметника е застанал един от емблематични образи на прехода – май единствения политически затворник (за кратко) от последно време. Говори пламенно и, според мен, доста неадекватно. Е, и това може да се преглътне. Или онзи мъж в расо, който продава свещи и календарчета – някой ми каза, че преди години работил в МВР. Както и доста други фигури и жестове.
Това, което ме затруднява е отношението ми към „своите”, към адекватните и очевидно психически здрави и умни хора, с които нещо ми пречи да се солидаризирам напълно. В смислените им жестове долавям лек фалцет, някои елементи на групова солидарност („Щом е с нас, значи е готин.”; „Който не е с нас е против нас.” и пр.) От известно време повтарям, без да бъда чут, нещо друго – „Не е задължително враговете на нашите врагове да ни бъдат приятели”. За да съм съвсем ясен, един пример: не се смятам за съмишленик и на най-яростните вънтрешнопартийни критици (или доскорошни съпартийци) на социалистите. Както и не мога да приема критиките от националистически или клерикални позиции.
Знам добре, че думите и постъпките ни (включително и моите) винаги са резултат от сложен възел от разнотипни мотиви. И все пак, защо все повече се дразня от проявите на самоизтъкване, зад които понякога могат да се предположат и не съвсем безкористни подтици. Знам, че на някого и аз мога да изглеждам по същия начин. Няма да споря, но не ми е приятно, поне на мен не ми е.
Та да се върна при библиографията. Правихме я с двама студенти, използвахме и вече готови неща. Това, което не успях да им обясня, въпреки многобройните опити, е че редът, по който са публикувани статиите в отделните броеве, е важен. Не го разбраха и ги дават по азбучен ред, а аз ги преподреждам. За да си припомня, понякога с кисела усмивка, какви йерархии стоят зад тази подредба. И, поне по мое време, никой не ги е налагал, нито пък ни е дърпал ушите, ако не сме ги спазили.
Спомените на предходниците предават сюжети за наказания, уволнения и пр., но това е една героична епоха, която не съм заварил (в списанието започнах, от най-ниското редакторско стъпало, струва ми се през 1982). Би ми се искало и аз да разкажа някаква подобна история, но уви.
Йерархиите са били в главите на подреждащите и никой отвън реално не им е обръщал внимание. Но емблематични автори като В. К. излизат все напред, въпреки че не познавам колега, не само в редакцията, който да го е възприемал сериозно.
Друго, което ме изненада, е шегите, които си прави паметта ми с мен. За много автори бях убеден, че доста епизодично са попадали на страниците на списанието. А те всъщност се нареждат сред постоянните сътрудници. Само че никой не помни текстовете им, вероятно за добро, защото ако вземе да ги прочете.
Често се оплакваме, че нищо не се било променило. Библиографията обаче казва нещо по-различно – много от маститите класици са се смъкнали доста надолу (някои до популярни автори на фолк хитове, а преди време го сравниха с Пено Славейков), какво да кажем за техните анализатори, анкетьори и пр. Често се улавях, че се питам – този много продуктивен навремето критик жив ли е още, нещо името му не се чува. Не се сещам за по-добра илюстрация на фразата Sic transit gloria mundi.
Да спра дотук, за да не се изкуша да спомена някое име. Или верноподаническа статия на някой сегашен кандидат дисидент или мастит политик от 90-те. Или пък, не дай си боже, с допускането, че днешните пламенни слова утре ще пораждат усмивки. И с надеждата, че след някоя и друга година и за днешните шумни фигури ще се питат кой беше този, жив ли е още…
- Николай Аретов
- Размисли
- 05 Януари 2014
- Посещения: 3447
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.