Напоследък доста ФБ приятели ми правят бележки. Не само на мен, на всеки от опозиционната (да кажа така, по липса на по точно определение) общност.
Няколко цитата:

Това за национализма и клерикализма от руската пропаганда ли го взе?... (К. М.)

По повод един текст в „Дневник” (да „Дневник”, не „Дума”), с който се солидаризирах плахо, може да се прочете:

… Подобни капризи са все едно да питаш: защо спасителната лодка не е красиво боядисана. (Е. Д.)

…В крайна сметка всеки може да изкаже някакви претенции - аз също, но се питам защо. Какъв е смисълът от тях? На фона на цялата гадост наоколо да искам тези, за които ще гласувам, да са абсолютно изрядни и то точно по моя вкус, ми се струва глупаво...

Не да не се критикува. Въпросът е кое по-напред да се критикува (Д. П.)

Натъжава ме тази нетърпимост към различното мнение, при това, нека повторя, в общността, не извън нея. Наивно се надявах, че подобно поведение е по-характерно за опонентите. Наивно си мислех, че сме една идея по-чувствителни към демагогията. И че не сме склонни саркастично да обявяваме за врагове хора, които познаваме и за които все пак би трябвало да знаем, че едва ли следват опорни точки, сведени от…, бог знае от кого.
Това е за тъжното, скучното идва от преповтарянето на известни и безспорни (за общността) неща. И скучно, и тъжно е когато ни заливат с пропаганда, дори и своя.
По-високо билото, майстори. Повечето от вас сигурно могат да ни засипят с примери на самокритични и самоиронични хора от историята на това, с което се занимаваме, или това, което обичаме. Сигурен съм, че немалко искрено харесват подобни нонконформисти и са склонни да се самоидентифицират с тях.
Но – „сега не е моментът”, идват избори, да се обединим срещу, пък после ще видим (може би). После обаче пак няма да е моментът…
Подобна логика ме накара да си спомня стиха, който използвах за заглавие тук.

• Предишна
• Следваща