Началото ме завари извън София, бях и на съвсем друга вълна. Включих се с известно закъснение и не без подтик от приятели. Оказа се страхотно изживяване, пó от другите, в които съм участвал. Включително Града на истината и първата окупация на Университета (когато бях сред подкрепящите отвън). 

Развитието бе неочаквано за мен. Конкретният повод – Пеевски като шеф на ДАНС – доста бързо отпадна. Така и не разбрах дали това не беше някаква маневра за отвличане на вниманието или за нещо друго. Съмненията се подсилваха от откровено глупавите реплики на управляващите. Например за „интернет лумпените”, което ми даде повод да се разхождам с подобна значка. Още си я пазя, подарък ми е.

IMG 0118

Исканията се радикализираха и аз дълго ги споделях. Всъщност до края, но с някои уговорки.

Да не пропусна най-важното за мен, несъмнено от субективна гледна точка. Протестите дълго време бяха приятно изживяване – срещах познати, които ценя, но с които иначе рядко се виждам. Дадоха ми повод и да практикувам новото си хоби на фотограф, или поне да си щракам. Чувствах се прекрасно, дори когато трябваше пеша да се прибирам (живея на около час от жълтите павета). Толкова рядко се случва да се усещаш част от общност, която цениш (и преди съм предполагал какво изпитват футболните фенове, но сега го усетих).

IMG 0011

И точно от това чудесно усещане като че ли започна дистанцирането ми, което (все още почти) нямаше външни поводи. Винаги съм бил, или по-точно съм се стремил да бъда индивидуалист, а не част от група. Отдавна се опитвам професионално (ще рече – дистанцирано) да анализирам общностите, изграждането на техните идентичности, митологиите им и чувствата, които ги спояват.

Спомням си един много по-ранен митинг, струвам ми се от времето на Града на истината. Седяхме пред президентството, скандирахме и пр. Бях седнал до колежка, която ценя, и споделих с нея, че не ми е съвсем комфортно да скандирам фразите, които оратори ми поднасят… Допусках, че това усещане не й е чуждо. Тя ми отговори нещо от типа – разбирам те, но сега така трябва. Този разговор се повтаря периодично, като събеседниците се сменят.

Не съм съгласен. Не само защото годините (да не кажа десетилетията) минават, а необходимостта от подобен компромис не изчезва. Това е малкият проблем. По-сериозният е в това, че не искам да приема ролята на част от агитка, която скандира думите (не винаги адекватни, не винаги споделяни) на оратори от трибуни, които нерядко имат свои цели и амбиции.

Тук ми се иска да направя едно кратко отклонение по-важен въпрос. Надявам се, че другаде ще успея да разгърна и да аргументирам тезата си. Става дума за често повтаряните укори към интелигенцията, че не вземала позиция, не повеждала народа („масите”) и така не изпълнявала своето призвание. По-скоро косвено, подобни укори напоследък са отправяни и към мен или поне аз така възприех някои реплики на приятели, познати, съмишленици. Не съм убеден, че прякото водачество е задължителна роля за интелигенцията / интелектуалците. (Оставам настрани многобройните конкретни примери на интелектуалци и „творци”, които охотно влизат в тази роля користно и по комичен начин.) По-склонен съм да мисля, че ролята на интелектуалеца е да подлага на съмнение битуващите в обществото идеи. Или, дано не прозвучи маниерно, пред дилемата Исус или Сократ, ролята на вторият му е по-присъща. Другата е отредена на други, а идеята за интелигенцията, която води народа винаги ми е изглеждала по-скоро руска, отколкото универсална. А и неадекватна за ХХ да не говорим за европейския ХХІ век.

Не мога да завърша тези размисли, без да спомена другия, по-конкретен проблем. Признах, че се чувствах чудесно сред хората на протеста и не се отмятам. Но не мога да премълча усещането си за постепенната промяна на участниците, на хората, които срещах. Те постепенно се увеличиха, после (през ваканционния август са намалели, аз също не бях сред тях), след това отново нарастваха на приливи и отливи, като накрая останаха най-верните, на които свалям шапка (въпреки че обикновено съм гологлав). Разбира се, още в началото имаше хора като Йоло Денев, с които очевидно не само аз, но и голямата част от протестиращите едва ли се идентифицират. И друго, по-малко познати фигури, се опитваха да му съперничат по самоизтъкване и очевидно нереалистични искания.

Впрочем, освен оставката на правителството, която обединяваше хората, на протестите се издигаха и много други искания, напълно противоречиви, а и неприемливи, поне за мен. Националистически, клерикални, етатистки, крайно леви (някои от тях се отляха в контрапротестите, но и там не намериха почва, целите там бяха други). На пръв поглед парадоксално някои от най-малко смислените като това за обществените съвети (Вся власть советом! тъй да се каже) се реализираха, сякаш за да докажат очевидното – с хората, които подобни ситуации избутват на преден план (Нина, Че, Петното…) те са не просто безполезни, но направо вредни.

Само че не бяха само споменатите трима актьори от контрапротеста. Самият протест излъчваше свои лидери и говорители – несъмнено по-компетентни, несъмнено по-подготвени. И не така агресивно амбициозни, но все пак имащи свои цели, някои от които вече са постигнати.

Към това се прибавяше засилващото се (поне временно) присъствие на привърженици и особено на активисти на ГЕРБ, които виждаха в исканията за оставка единствено възможност да се върнат на власт с всички произтичащи от това последици.

Тръгнах си малко преди историята с белия автобус, но мислено бях с протестиращите. Солидаризирах се с огромната част от акциите, включително и с окупацията на Университета, но не мога да си изкривя душата и да не кажа, че не видях и съзнателни провокации. Зад някои от тях мнителния ми поглед различаваше и опити да се трупа актив. Други компенсираха предишни принадлежности.

И накрая, за често мотивирането на протестиращите – основният аргумент на опонентите. Не само пряко, но и косвено не съм разбирал за подобни неща. И да ги е имало, били са незначителен процент от участниците. От друга страна, някаква режисура се усещаше, особено при хепинговите и музикалните елементи (които бяха сполучливи). За моите представи проявите извън хепънингите не бяха особено убедителни, а и имаше някакво зрънце казионност, която ме смущаваше – вестник, организирани медийни изяви и пр.

Това са бели кахъри. Не толкова бели обаче ми изглеждат неща, които ми напомнят на сектантството и нетърпимост към различното мнение (изказано дори и от „свои”), вероятно неизбежното изграждане на своя митология със свои герои, мъченици, важни събития, които се повтарят и припомнят ритуално.

Протестът имаше и своя ортодоксия, свой катехизис, който че появяваше в разговорите ни натрапчиво често. Нерядко в говоренето на хора, които познавам и които са по-скоро хора на статуквото, на всяко статукво. Които са готови да тръгнат (а някои са го правили, при това не веднъж) след поредния демагог и неговото светло бъдеще.

Да завърша с болезнената за мен тема за интелектуалците. Повтарям се, но все пак накрая ще кажа. Не лидерството, а обясняването на събитията, на света около нас (изкушавам се да използвам демодираната дума „просвещение”) е по-подходящата, поне за мен и по-симпатичната им роля. Не търсене на прословутия „консенсус”, а насърчаване на плурализма. Не издигане на лозунги за скандиране, а усъмняване в самия процес на скандиране (на всяко скандиране) и ясно разобличаване на всяка демагогия и помпозно говорене.

7 август 2014
Маргиналия
http://www.marginalia.bg/analizi/ploshhadt-2-silata-na-bezsilnite/

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.