По повод на един дебат

Те биват различни, както е известно. Една от тях („Он че ми каже!) предпочита да черпи ресурси от (предполагаемата) неизвестност на опонента и от авторитета на обекта на неговата критика. Както бе дума, ясно прозира желанието на защитника да получи нещичко от авторитета, когото защитава.

Полугласният аргумент е и предполагаемата завист на опонента. (Не е съвсем неоснователно, особено ако думата „завист” се замени с някой по-коректен синоним, бил той и чуждица, например „фрустрация”.)

Българите не признавали чуждите авторитети (Кой, Иван ли, аз съм… сестра му!) Струва ми се, че е обратното – чуждият / признатият от чуждите авторитет е пó от нашенския. Дори когато формално се твърди обратното (завист / фрустрация).

Много по-рядко се среща един други тип аргументация, който доказва възраженията си с разсъждения и факти от същия ред, от който е и критикуваното твърдение. Например „етимологията на думата, да кажем „вяра”, може да се търси в…” Или пък да се усъмни в логичността на конструкцията и да се запита за това какво следва от дадена етимология.

Въпреки че някои авторитети не го правят и обясняват санскрит като език, който сам се е скрил. Г. Раковски, да не си помислите, че имам предвид някой друг.

А въпросите защо Х казва нещо някъде, какво е казвал или не е казвал преди по подобни поводи са основателни. Както разглеждането на драматургията и сценографията на събитията, избраните роли на участниците, нагласите на публиката са все напълно легитимни елементи на академичния (колебая се дали да сложа кавички) анализ.

PS. Оказва се, че събеседници веднага се разпознават в скицата на защитниците на авторитети, основателно или не. И влизат в лични пояснения, а и с лекота откриват мотивите на писача, май не съвсем точно.

• Предишна
• Следваща