или кучето скача според тоягата

 

Тук е Родос, тук скачай!
Езоп

Почувствах се провокиран от леко патетичната, а и, в моите очи, и поизхабената дума „мисия“ в заглавието на днешния разговор. Напомни ми за една друга девалвирана дума – „призвание“ – с която често се спекулира, особено от журналистите. Ценностно, а и стилистично „мисията“ е противопоставена на „конюнктурата“. Ще се опитам да проблематизирам тези две понятия и тяхното противопоставяне, като тръгна преди всичко от своя скромен опит, свързан с издаването на преводни книги. И да исках, едва ли бих могъл да изляза от другите си роли в цялостния процес на публикуване на текстове – на автор, редактор, понякога – и на критик и дори преводач. И още едно уточнение, опитът ми с нефикционални текстове е по-голям, но ще се опитвам да не се ограничавам със сферата на хуманитаристиката.

Редуцирана и огрубена, тезата ми е, че факторите, които участват в „представянето на чуждите литератури“, са може би повече от два, а и са комплексни, понякога вътрешно противоречиви.

Публикуването на преводна литература наистина може да се възприема като мисия – съзнателно или не, афиширано или не. То предполага известна предварителна компетентност, реална или илюзорна. Предполага и достъп до ресурси, на първо място финансови, но не само финансови. Моят опит е свързан преди всичко с издателство „Кралица Маб“, което тръгна с минимален (дори по-малко от минималния) начален капитал и само в най-добрите си години се е поотдалечавало от него. Което ще рече – нуждата от външно финансиране е постоянна. Не само за „Кралица Маб“. Всяко увлечение по посока на мисията има своите последствия, при някои издатели – терминални.

Тук се първият от "страничните фактори“ – местните и чуждите спонсори. Които закономерно и напълно оправдано имат своите приоритети, обикновено заявени само най-общо – език на превеждания текст, жанр, идейни ангажименти, географска (регионална) обвързаност, хронология на създаване. Повърхностно би било да се свеждат тези приоритети до пропаганда на някакви, да кажем, национални ценности и политически цели. Има ги, разбира се, но те не изчерпват мотивите, които определят решенията им.

Освен всичко друго, големите спонсори са бюрократични институции, които имат свои правила, счетоводство и разходи, които могат и да усложняват изпълнението на тяхната „мисия“. Често, не само при местните спонсори, съществуват и някакви лични пристрастия, групови обвързаности и пр. От друга страна, стремежът да се отгатнат тези пристрастия и обвързаности, понякога се оказва излишен – решенията на журитата може да се окажат различни от прогнозните.

Реалните издатели няма как да не се съобразяват и с потенциалните си читатели, ще рече – с пазара. А това не е непременно мръсна дума, както понякога ни убеждават публицисти, а и издатели, тръгнали с неясен стартов капитал. Или мастити държавни издатели, провалили се неколкократно след излизането на свободния пазар, въпреки сериозната външна подкрепа.

Пазарът включва и конкуренцията между издателите, при която големите риби по правило изяждат малките. Е, не винаги, но се случва, включително и при избора на автори за превод. Не без основание някои издатели виждат прояви на нелоялна конкуренция в прибягването до дъмпингови цени, обвързани формално с някакъв празничен повод.

Третият „страничен фактор“ е потенциалът от автори, преводачи, редактори, консултанти. Като дългогодишен редактор в „Литературна мисъл“ бих казал, че недостига на сериозни текстове, които напълно удовлетворяват „мисията“ на списанието, е хронически. С времето това неизбежно снижава летвата, за съжаление.
И един пример литературата – колкото и да ни се иска, българската култура поне още известно време ще трябва да се задоволи с непълни издания и преразкази на „Махабхарата“.

Ще се спра на основния „страничен фактор“ - институционалния спонсор, домашен или чужд. Чуждите спонсори от своя страна взимат решенията си на своя територия или да ги предоставят на комисии тук, с всички възможни последици от това демократично по принцип решение. Заслужава си да се спомене, че финансираните от отделните държави чужди спонсори са доста различни, като по правило страните с по-разпространени езици са по-малко активни от „по-малките“ култури. Изключението е Франция, а правилото се потвърждава от англоезичните страни и Русия. Наблюденията на Р. Станчева припомнят, че Румъния е сред щедрите спонсори, до аналогични изводи достигат и наблюденията на М. Данова за канадския Съвет по изкуствата (Canada Council for the Arts). Немскоезичните и испаноезичните спонсори са, струва ми се, някъде по средата. В замяна на това Турция и скандинавската програма „Норла“ (за нея сведенията ми са от втора ръка) са доста активни и това се забелязва на пазара. Ако се съди по оскъдните анонси (не толкова по книжарските щандове) у нас излизат и не съвсем малко книги от Македония. Не ми е известно кой и как ги спонсорира, но като цяло те несъмнено са финансирани. Други страни се опитват да изградят свои програми, но трудно преодоляват вътрешните си проблеми, не само политически, но и личностни, впечатленията ми са от Иран. Позволявам си да мисля, че бумът на спонсорираните от тях книги понякога е само хлабаво свързан с „мисията“ на издателя. От друга страна, икономическите, а и политическите сътресения много често водят до орязване на културните програми.

С няколко примера ще се опитам да покажа отделни аспекти, далеч не всички, от сложното общуване с различни спонсори. Дълги години най-мощният и най-полезен за българското книгоиздаване чужд институционален спонсор бе френската програма „Витоша“. „Кралица Маб“ е участвала в техните конкурси (журирани в полите на Витоша, трябва да се подчертае) с променлив успех. Самият аз имах колебания около една детска книга, която бе подкрепена, а преди доста години бях изненадан, когато проект, свързан с Волтер, бе отклонен, с устното пояснение, че авторът не е достатъчно представителен и спонсорите предпочитат съвременна литература.

Няколко години турската програма „Теда“ бе сред щедрите спонсори на българското книгоиздаване. При нея политическите рамки в някои случаи са решаващи. „Кралица Маб“ два пъти е получавала субсидии от „Теда“, но не и за една заслужаваща вниманието на българската публика книга, чийто автор, когото лично бегло познавах, се оказа не особено симпатичен на властта. (Murat Belge, Food Culture Through History, Iletisim, 2001.)

Също с променлив успех протичаха взаимоотошенията ни с холанския Fund for Central and East European Book Projects. Ще цитирам един техен отговор, който като че ли извежда на повърхността някакви вътрешни организационни противоречия; почти сигурно е, че не става дума да формален претекст кандидатурата да бъде отхвърлена. Авторът е не поражда никакви въпроси, а, по неофициални сведения, предложението е било прието единодушно от комисията. Цитирам официалния мейл с незначителни съкращения в мой превод:

…Със съжаление ви информираме, че Изпълнителния съвет на CEEBP отхвърли вашата кандидатура за субсидиране на книгата „Националната мисъл в Европа“ от Юп Лерсен. Причината е ограниченията на нашия фонд.
Авторът и заглавието са много ценни, а преводачът е много опитен. От друга страна бюджетът за този голям том, отпечатан в малък тираж и продаван на цена под производствената, е много проблематичен. Това означава, че необходимата и поискана сума чувствително надхвърля възможностите на CEEBP; от друга страна ние не можем и няма да очакваме от Вас да намалите значително хонорара на преводача или дори да увеличите продажната цена на тази книга, предназначена за студенти и лошо заплатени изследователи. Накратко – нерешима задача.

Няма да се спирам на сериозните технически проблеми при взаимоотношенията с чуждите спонсори, ще спомена един казус, който преди няколко години накара част от българските издатели групово да възразят. Сред важните изисквания в конкурса Creative Europe. Culture беше наградата EU Prize for Literature. Очевидно организацията като цяло се стреми да промотира своите предпочитания. Което по принцип е нещо естествено. От друга страна, тази награда все още не е особено популярна, критериите й и механизмът, по който се избират наградените, е проблематичен. Изборът също се извършва в полите на Витоша. Един пример. Първата българска творба, отличена през 2011 години е „Има ли кой да ви обича“ на К. Терзийски. Последвана (2014) от наистина по-безспорен избор - „Възвишение“ на М. Русков, а след това (2017) – от „Остров Крах“ на Ина Вълчанова.

Не бих искал да оставя впечатлението, че чуждите спонсори имат само недостатъци, докато българските… Всъщност българските не са много, като интересът им към преводна литература, пък и към хуманитаристика, е скромен. И тук се забелязват неясни критерии и, тъй като до голяма степен се знаем, групови предпочитания. Така и не разбрах например нюансите в двата традиционни конкурса, свързани с Министерството на културата – програмата „Помощ за книгата“ и конкурсите на Фонд „Култура“. За новата, амбициозна, но с неясно бъдеще дейност на Националния центъра за книгата към НДК като че ли е още рано да се съди. Субективните ми впечатления са, че „Помощ за книгата“, най-старата от трите и вероятно подпомогнала най-много издания, наистина със скромни субсидии, е най-далече от груповите обвързаности. А инициативите за превеждане на български автори на чужди езици заслужават специално разглеждане, което може да достигне до интересни наблюдения.

Накрая ще повторя нещо познато. (Само)наложеният импулс да се следват предпочитанията и препоръките на потенциалните спонсори едва ли е най-добрата линия, най-добрият избор. И при книгоиздаването, и при периодиката, и при научните изследвания. Но процесът е глобален и излизане от него май не се очертава.

Всичко това очевидно стеснява обхвата на „мисията“. Не я ликвидира, но я стеснява. Може да го наречете „конюнктура“, може да наругаете „пазара“, но това едва ли ще помогне да следвате високата си „мисия“. По думите, приписвани на Езоп, „Тук е Родос, тук скачай!“.

Преводът между конюнктурата и мисията:
посттоталитарни стратегии за представяне на чуждите литератури в България
СУ, 23 - 25 октомври 2017 г.

• Предишна
• Следваща