От известно време списанието, с което се занимавам, въведе това чудо. От началото си бях леко скептичен, но резултатите надхвърлиха очакванията ми. Не бях изненадан от формализма на някои от рецензентите. Понякога основателен – безспорен текст, пишеш набързо няколко изречения и готово. И аз съм го правил. Но се случиха и няколко интересни реакции, за които ме сърби да споделя.

- Рецензент, който би трябвало да е поласкан от избора му, обещава да отговори до седмица, но минават, колко, май две години. И не е да не съм напомнял. При това за безспорна статия от уважаван автор. В устен разговор рецензентът споменава, че имал някакви бележки и още утре ще ги напише.

- Уважаван от мен рецензент, който няма как да хареса повърхностен, изсмукан от пръстите текст, без познаване на литературата по въпроса, отговаря веднага добронамерено и без никакви сериозни бележки.

Голямата част от рецензиите, разбира се, са положителни. Изненадаха ме две отрицателни за съвсем приемливи текстове. При това писани от автори, които в някаква степен са свързани с рецензента (една науча институция, сходни интереси, прилични (предполагам) лични отношения). И в двата случая рецензентите не разпознават автора (в нашата малка общност обикновено рецензентите се досещат кой е авторът). Единият казва, че е склонен да отхвърли текста, но не може да напише аргументацията. Другият, обратно, пише педантична рецензия, в която напипва слабите места и ги громи доста строго. А е редактор с немалък опит, в приятелски разговор съм подхвърлял нещичко за подобни (по-слаби) текстове, на които е дал път. Отговарял ли е, не без основание, с нещо като „той/тя така си пише“, „това е положението“ и пр.

Имаше и една (!) основателно критична рецензия, която предлагаше основна преработка на текста. С основание. Авторът изтегли статията и тя не излезе при нас, допускам, че другаде ще излезе, със сигурност ще бъде включена в книга и, както разбирам, ще бъде част от текст за професура.

Има, разбира се, и рецензенти, които си вършат работата задълбочено, при това бързо. Въпреки че са далеч по-ангажирани в момента от тези, които се бавят. Колебая се, няма да спомена имена, но искрено им благодаря.

Подтикът да напиша тези редове обаче е друго – реакцията на авторите. Препоръките по правило се игнорират, дори когато са съществено. Типичните отговори са лаконичното „Благодаря“ или:

Да, препоръките са смислени (напълно съм съгласен почти с всичко), но действително в един много едър, теоретичен план; ако ще трябва да се съобразявам с тях, ще трябва да се увеличи обемът поне с една трета. А и ти знаеш, че статията стои на собствена (контекстуална) основа, където голяма част от тези неща са подробно разисквани.

Цитатът е точен, а сред основателните препоръки бе и непознаване на основни (според рецензента) трудове по разглежданата проблематика.

Нерядко авторите се съобразяват с направените препоръки, поне формално (слагат в библиографията още нещо, редактират някоя грапавина и пр.) Не съм убеден, че това подобрява текста. Или дори – че се забелязва.

Оставам настрани забавянето на отговорите и въобще на изпращането на текстове, както и зачестилите случаи на искания за промени след онлайн публикуването на текстовете.

Пиша всичко по поне три причини. Първо, проблемът за авторството на текстовете, претендиращи да са научни, и за самочувствието на създателите им, отдавна ме интересува, споменавал съм го някъде, може би ще се върна към него. Бих споделил нещо и за самочувствието на авторите на книги.

Второ, струва ми се, че има основание да се започне един по-сериозен дебат по тези проблеми – що е научен текст в хуманитаристиката, основателността самооценката на авторите, процедурата на публикуване и пр.

И накрая, последно и по значение, за да си излея доста сложните емоции, които пораждат редакторските (ми) занимания.

 

• Предишна
• Следваща