Кратък курс

 Днес брах коприва. По пътеката от Кокалянското ханче към Урвич. И неволно се върнах към нещо, което и друг път ми се е въртяло в главата.

Първо да призная, че съм софиянец, който не е имал баба и дядо на село. И това със сигурност определя гледната ми точка. От друга страна, от дете ми е внушавано, че не трябва да се гледа отвисоко на другите. Тази тогавашна (?) политическа коректност също има обратна страна – поражда малки комплекси, а и изкривява образа ти в очите на другите.

Брането и яденето на коприва (поне в наши дни) си е градска работа. На село не е особено популярно. На много места там копривата се разглежда като храна за животни, не за хора. Спомних си едни ценни за мен наблюдения на Инна Пелева, която показва, че при Раковски, а и при други книжовни от това време, яденето на коприва, въобще на диворастящи зелени растения, е нещо присъщо на „другите“, по-точно – на желанието те да бъдат представени като „нечовеци“.

Впрочем, това важи не само за копривата. Доскоро и гъбите попадаха в същата категория. С изключение на определени групи хора (например хижари, планински водачи, отделни ентусиасти и пр.) на село те не са смятани за истинска човешка храна. Рязката промяна настъпи, когато, струва ми се в началото на 90-те, започнаха масово да изкупуват гъби, главно за износ. А и бяха гладни години…

Освен териториално, брането на коприва има и възрастово разделение. Основните берачи са не само градски хора, но и предимно от определена възраст нагоре (моето поколение, плюс минус 10-15 години). За момента да оставим настрани сиромашията (реална или въобразена), която насочва към диворастящите храни. Новите поколения могат да ловят риба, по-малко – да берат гъби, но много рядко се насочват към копривата. Тя е от нещата, които моето поколение (част от него) не успя да предаде на синовете и дъщерите си.

В някаква степен това важи и за горските плодове – ягоди, малини, боровинки… Те също не привличат младите. С една съществена уговорка. Като част от готови торти, сладкиши, сладоледи и напитки, продължават да са привлекателни. Донякъде – и като артикули в магазините. Тогава дори могат да се възприемат като модни.

При копривата положението е сходно, но в по-малка степен. Имам чувството, че тя се поръчва в заведения, в някаква степен се и купува, не особено ентусиазирано. Но далеч не е модна, за разлика от био/еко продуктите и екзотичните суперхрани (годжи бери, чия, киноа…). Любопитен казус представлява и сравнението между българските и популярните напоследък американски боровинки.

Една друга граница привлича вниманието. Сурово – варено (почти по Леви–Строс). Нямам предвид някаква древност, а съвсем актуално разграничаване при използването на плодовете (донякъде и на зеленчуците). Започналото вероятно преди около век обратно движение – от варено към сурово - също е по-характерно за града и за модерното/модното завръщане при корените. Компотите очевидно отстъпват пред суровите плодове (например праскови).

Здравословното хранене и здравословния живот е нещо чудесно. Симпатизирам на „зелените“ и споделям много от идеите им. Усмихвам се, когато се превръщат в мода и снобизъм. При това в някои случаи модата изневерява на основните „зелени“ принципи. Например, насочване към местни храни, за да се намали замърсяването от транспорта (е, и аз не съм склонен да се откажа от цитруси, банани, ананаси, да не говорим за чай, кафе, шоколад). Не са много „зелени“ и увлеченията по екзотичните неща, отглеждани като монокултури (често за сметка на дъждовни гори), а и експлозивният интерес към някои от тях повишава цената им за местни хора с ограничени възможности, за които това са традиционни (евтини) храни.

Този кратък текст не е (само) призив „Назад към копривата!“ Той се опитва да сподели лаически наблюдения върху поведението и говоренето на хората, да види в него някакво социалогическо разслоение. Което, разбира се не е нещо ново, познаваме го поне от Душко Добродушков и „Печена тиква“ на Елин Пелин.

Лазаровден 2021

• Предишна
• Следваща