Прочетох „Улицата на кошмарите“ от Уилям Линдзи Грешам. Не съм гледал никоя от двете екранизации, но предполагам, че реакцията ми и от тях би била същата. Романът не е лош, бележките ми са към Въведението на Ник Тошес (непознато за мен име). И още повече – към моите реакции. Като се позовава на биографични сведения за автора, Тошес ме убеждава, че „почти във всяка дума в „Улицата на кошмарите“ си личи, че е била написана от човек, измъчван от тежко пиянство“. Не долових това. И още нещо – „по един мистичен начин на картите Таро на моменти бива придавана известна злокобна тежест и достоверност за разлика от всички останали спиритуалистични номера в романа, които за Грешам и неговите герои са просто долнопробни шмекерии“. Познавам Таро съвсем повърхностно, за разлика от пиянството, преди време една приятелка ми е разказвала и демонстрирала как те действат. Със сигурност не съм разбрал тънкостите, дори и основните понятия, но ми се стори, че връзката между Таро и романа е доста слаба, илюстративна.

Споделям това, защото имам и обратното преживяване. Обичам и чета Селинджър от ученик. По-късно попаднах на едно изследване за връзката между новелите на му и древноиндийската поетика с нейната представа за „раса” – „особена емоционална наслада, коренно различаваща се от ежедневните психически преживявания и удоволствия“. (Ирина Л. Галинская „Философские и эстетические основы поэтики Дж. Д. Сэлинджера“ Москва 1975.)

Ерудираната и сериозна авторка открива следните смисли в новелите на Селинджър за семейство Глас:
„Идеален ден за лов на рибка-бананка“ – „главното чувство” е любов;
„Мече буболече“ – „главното чувство” е смях ирония;
„В навечерието на войната с ескимосите“ – „главното чувство” е състрадание;
„Човекът, който се смее“ – „главното чувство” е гняв;
„Долу при платноходката“ – „главното чувство” е мъжество;
„На Есме – с обич и омерзение“ – „главното чувство” е страх;
„Устата ми хубава, очите ми зелени“ – „главното чувство” е отвращение;
„Синият период на де Домие-Смит“ – „главното чувство” е откровение;
„Теди“ – „главното чувство” е отстранение от света.

Интересувам се любителски (ако щете – от снобизъм) от Древна Индия и много ми се искаше да открия тези връзки, връщах се към текста, все не успявах, но приемах (приемам), че вината е у мен и че връзките съществуват. Може би не точно толкова недвусмислени. През годините попадах и на други критически текстове в сходен дух.

Защо споделям това, защо то ми изглежда важно? Защото илюстрира познатата всъщност теза, че отношението ни към литературните творби се определя от някакви предварителни идеи, внушени ни от хора и текстове. Това си е азбучна истина. В тези два случая, поне при мен се проявява и един нюанс. Дори когато тези външни спрямо творбата текстове не са успели да ме убедят, те продължават да са важни за моето читателско възприемане (случаят със Селинджър), но могат и да окажат леко негативно въздействие върху възприемането на творбата (случая с добрия роман на Уилям Линдзи Грешам и неговия предговор).

• Предишна
• Следваща