Скъпи приятелю,

Насочи ме към твоя текст във в. „Култура”, допускам че се интересуваш от мнението ми. Е добре, ще ти го предложа. В много голяма степен съм съгласен – настроенията срещу пушенето наистина започват да приличат на „нов тоталитаризъм”. За разлика от теб – непушача – аз ги изпитвам на собствения си гръб, включително в кухнята (в буквалния смисъл на думата). Прав си да правиш обобщения, да виждаш покушение срещу свободата, да заявиш публично несъгласието си. Аз очевидно бих се оказал уязвим (конфликт на интереси), ако кажех нещо подобно. Друг е въпросът, че вероятно не би ми било позволено.

Но да оставим настрани пушенето и да поразсъждаваме за Свободата. Liberté chérie, etc. Няма съмнение, това е върховна ценност, заслужава си да се защитава, възможно е да се черпи авторитет от тази защита. Пред нея, свободата, всичко друго остава на втори план. Поетите много я обичат, загиват за нея, дори когато, подобно на Байрон, не става дума за собствената им свобода. Понеже не съм поет, ще избягам от тази тема, ще я подменя с нещо по-дребно. С почтеността, демократичността, професионализма (колко бюргерско!). Макар и второстепенни и оспорими, тези ценности в някакъв смисъл са част от Свободата. Струва ми се, че те могат да се видят и някак по-отблизо, например от кухнята, в която пуша и се ослушвам – ще дойде ли някой да ме погледне страшно.
Та затова ми е думата. Някаква свобода (на словото) имаме, в известни рамки, разбира се. Можем свободно (и необезпокоявано) да громим Брюксел (с основание), Щатите (с основание), Обама, международното положение и какво ли още не. Можем дори да си позволим да иронизираме публично премиера, полицията и почти всяка власт. Правя го, може би не по-рядко от теб, приятелю. И ще продължа да го правя, и ще защитавам правото да го правим. Но, и тук е същността на разминаването ми с теб, Брюксел, Щатите, Обама, международното положение, премиера (може би забелязваш, че не споменавам полицията) – всички те всъщност са на безопасно разстояние, почти изключено е да ни отговоря. На нас с тебе, лично. Могат, разбира се, да ни навредят и със сигурност го правят, но не лично на теб – Пламен, на мен Николай.
Има обаче власти и хора, много по-малки, с по-малка власт, които обаче са много по-близо, някои от тях могат пряко да ни навредят (и го правят, надявам се, ще се съгласиш), други просто ни карат да се чувстваме некомфортно, трети… Случва се те също да ограничават свободата ни, да нарушават представите ни за справедливост, почтеност, демократичност, професионализъм. Другата разлика е, че на тях (можем да се опитаме) да повлияем. С риск да си нарушим комфорта. Опълчваме ли се срещу тях, приятелю? Въпросът не е риторичен, отправям го и към себе си. Боя се, че отговорът няма да ти хареса. На ме също.
Аз съм страхлив човек. Затова няма да ти дам конкретни примери. Ще ти припомня само, че когато преди около година, с основание или не, рискувайки или не, група хора се опълчихме срещу начина, по който се управлява БАН, ти – и други хора с обществен авторитет, които ценя – не застанахте до нас. Ти отново и в същия вестник обвини международното положение, Световната банка и пр. (Ако ми позволиш това опростяване на тезата ти.) Не казвам, че част от твърденията ти не са основателни. Основателни са. Но формулирани по този начин и в този момент, те неволно послужиха на онези, които (според мен) застрашаваха Свободата (почтеността, демократичността, професионализма…)
Там, където и двамата работим, напоследък продължават да се случват неща, които едва ли покриват стандартите за почтеност, демократичност, професионализъм… И, в крайна сметка, нарушават Свободата. Не крия, че в някои случаи съм лично засегнат, допускам, че може да мислиш и по друг начин. Предполагам обаче, че поне в отделни случаи, ще сме на едно мнение. Едва ли и ти ще си особено доволен, когато нещо, което явно прилича на графомания, се предлага за награда от наше име. Защото ние – Антов, Аретов – сме част от общността, от чието име, оказва се, и друг път са правени подобни предложения.
Ти сигурно си се досетил защо най-отгоре този текст е адресиран към някой си Ендимион. Но може би друг читател няма да се досети, затова да завърша това съчинение с извод. Не бих искал да звучи като напътствие, затова ще го формулирам като въпрос. Питам се дали докато не гледаме нагоре, към Свободата, не рискуваме да се спънем в някои по-банален камък.

С най-добри чувства,
Николай

• Предишна
• Следваща