Пак за БАН

Според едни българските въстания били приготвени от агентите на панславистическите комитети; според други тия, българите, като мирен и земледелчески народ никакво въстание не били в състояние да организират и без причина се нападнали от башибозушките тайфи. Най-после според трети и четвърти няколко несмислени младежи се събрали без знанието на народа и се опитали насилствено да го възбунтуват против волята му... За да не ме набедят за твърде горещ поклонник на българските въстания, аз бързам да си призная, че напълно съзнавам заедно с всички слабата страна на тия наши въстания, зная, че ако ги разгледа човек със строго критическо око, ще ги намери повечето театрални, непрактически и необмислени сериозно, но кой е крив в това?

З. Стоянов, Записки по българските въстания

След известно затишие, отново се чуват гласове за т. нар. „реформа на БАН”. Толкова приказки се изприказваха, толкова светли примери се преведоха, че накрая тя омръзна на всички. Но в многото шумотевица често се губи основното. Затова ще се опитам да я припомня, ще използвам ученическия жанр „преразказ с елемент характеристика”, ако още го има и ако се казва така. 

В началото академичната номенклатура се почувства заплашена – втори министър на образованието, сега вече с доста сериозната подкрепа на министъра на финансите, я атакува. И реши да имитира реформа, която хем да замаже очите на новото правителство, не без основание виждано като не особено компетентно, хем пътьом да си реши и някои други частни въпроси. Например – няколко души от някой институт нещо не са съгласни с някой зам.-председател и той се възползва от случая да справи с тях. Измисляйки някакво гръмко име от типа на направление „Културно-историческо наследство и национална идентичност”. Това чудо би трябвало да обедини цялата хуманитаристика и всичко що не е „наследство” и „идентичност” някак си остава зад борда.

В шумотевицата около реформата зад борда останаха някои прости неща, които не са никаква реформа – например фактът, че доверието към т.нар. ръководство бе сериозно разколебано, че и без финансовите ограничения привилегиите му са доста неадекватни за ХХI в.

Очерта се и нещо като опозиция. В нейния лагер се оказаха различни групи хора. Някои повярваха, че се прави реформа, други се почувстваха принудени да се опитат да се намесят в дискусията (тук нареждам и моята скромна личност). Трети видяха в случая възможност за печелене на лични позиции чрез обслужване на някои от двата лагера („Ръководството” на БАН и МОМН), някаква част от тях успяха да осребрят активността си. Хора, които основателно или не, се чувстват засегнати, видяха възможност за реванш. Тази четвърта група е доста разнородна, тя включва хора, на които по някакви причини (политически, но също и поради чепат характер, да кажем) наистина е пречено, както и други, които оправдават своите не особено блестящи резултати с „репресии”. И накрая, но не на последно място, академици(те) и член-кореспонденти(те), които не са доволни, че властта им бе частично ограничена, останаха им финансови облаги (рязко увеличени от предишното правителство) и престижно звучащи титли.

Всички тези групи предпочитат да говорят високопарно за „българската наука”, а не за частните си интереси. И настана голямото говорене, което доведе до съвсем скромни резултати:

1. Замисленото сливане и преобразуване на институтите бе до голяма степен реализирано, въпреки очевидната му нерационалност и въпреки предсказуемото отсъствие на какъвто и да е положителен резултат. Сливането, естествено, и не успя да хвърли прах в очите на правителството.

2. Проведе се частично пенсиониране на хора на пенсионна възраст. То не бе прокарано последователно, като немалка част от учените с някакъв пост (а и пагон) бяха запазени. Други пък бяха пенсионирани, но запазиха постовете си.

3. Приет бе нов Устав на БАН. Тук се постигна известен компромис – радикалните промени естествено не бяха приети, но т.нар. „ръководство” отстъпи по някои пунктове, въпреки че не е склонно да ги спазва – въведе се частично мандатност за заеманите постове, Управителният съвет отстъпи част от правомощията си на Общото събрание. (Поставям думата „ръководство” в кавички, т.к. то не е дефинирано нито в стария, нито в новия Устав.)

Вместо очакваните аплодисменти или поне мълчаливо съгласие Министерството категорично отказа да се задоволи с тази „реформа”. Финансирането бе допълнително орязано и започнаха протестите. По принцип подкрепям всевъзможни протести, но тези се оказаха особено вредни. Те направиха приемливи архаичните методи на „ръководството”, пазещи спомена за зрелия социализъм – задължителни мероприятия, демагогия и пр. Организираните протести насочиха с погрешна посока недоволството. И, за мен най-лошото, те изчерпиха и без това не особено силната воля за промени. Нещо повече, организираните протести дадоха възможност на „ръководството” да рекрутира ударни сили от кариеристи и така компрометираха допълнително всякаква активност.

Някъде по това време на преден план излезе повтаряният и преди това рефрен „Нужен е нов Закон за БАН!). В шумотевицата така и не разбрах защо, аргументите, които чух, не ме задоволяват. Не можело истинска реформа без промяна на закона. (?) Старият бил социалистически. (Може би защото ограничи правата на социалистическата номенклатура в лицето на академиците и член-кореспондентите?) И накрая – било популизъм да се избират ръководители, това никъде по света го нямало, къде по-… било министърът да назначава. В интерес на истината тук някъде Министерството, което не беше кой знае колко по-адекватно в целия сюжет, изигра един майсторски ход. Докато Академията се обръщаше за подкрепа към други академии, институции и учени по света и ги получаваше (къде казионни, къде искрени), без това да доведе до кой знае какви резултати, Министерството по-успешно набра друг ресурс. Български учени, работили за различни срокове в чужбина, или още там, бяха негласно (?) тласнати да споделят своя опит за това колко добре е по демократичния свят, където не правят избори. Настоятелство ни трябва на нас. (И ние на него, разбира се.)

Същите тези експерти по чуждия опит пропускат да коментират дали в същите тези страни има академици, какво получават за това и пр. Тук има нещо много забавно. В практически всички предложения за реформи анахроничните титли академик и чл.-кореспондент се запазват. Политиците също някак избягват този въпрос. Дали всички те – реформаторски настроени учени, специалисти по чуждия опит, активисти на БАН, политици – не таят някакви очаквания да получат подобна титла. Ако не за друго, то като отплата – помагали са, я на „ръководството”, я на Министерството. Другото възможно обяснение за нежеланието на политиците да се откажат от ненужните звания, е убеждението им (струва ми се погрешно), че академиците имат влияние върху електората.

И тук дойде развръзката, поне засега. В някакъв момент, не без присъствието на Бащицата, двете страни (УС на БАН и Министерството) се разбраха. За какво точно – не е ясно. Изковаха проектозакон, който бе подкрепен от всички партии (нещо изключително рядко), ще има Настоятелство, но пък Академията запазва… Интригата е кой какво е отстъпил и какво е получил, но и това ще се разбере. Тихомълком на сцената (във властта) се завръщат академиците. „Ръководството” на БАН охотно приема това, а и правителството, което иначе громи предишната „тройната коалиция” и ДС, но не пропуска да извади от ръкава някой услужлив председател на БАН от времето на Член 1.

В тази ситуация полезни ходове като че ли не се очертават. Все пак, възможно е да се настоява за няколко прости неща, които няма как да се отхвърлят, но които „ръководството” на БАН избягва да направи:

1. Да отстрани от ръководни постове свързаните с ДС хора.

2. Да изпълни закона и собствените си заявления и да пенсионира навършилите възраст директори и други „ръководители”.

След това може да се тръгне към избори, в които думата „мандатност” не е мръсна. Тук вече би могла да почне истинската реформа, ако имаме сили и куража за нея. Ако успеем да изберем нови и качествени хора. Включително и ново Общо събрание на БАН. Което, доколкото и докато му позволява закона, да смени целия Управителен съвет и да пооправи Устава.

Подобен път зависи от нас, а не от „добрия цар”, който щял да дойде и да „спаси” народа. Нямам илюзии, че това ще се случи, но нищо друго не ни остава.

16 март 2011

П. П. Междувременно избухна поредната буря в чаша вода, този път епицентърът е във  Фонд "Научни изследвания".

• Предишна
• Следваща