Срамно малко знам за тях. А и паметта ми не е съхранила и това, което съм чувал, останали са някакви фрагменти. За рода на Никола нещичко събрах, за момента нищо не откривам за рода на баба ми Стефанка. Нейните родители са Василка (1872-1955) и Дамян (1864-1942) Кръстеви, взимам ги от общия семеен надгробен паметник; от Дамян са останали и няколко ордена за храброст. Фамилното име на брат ѝ беше Дамянов, по баща, за него след малко. Знам, че е учила (завършила?) философия, но кога, къде…

Явно и баба ми не ми е разказвала, а години наред съм общувал ежедневно с нея. Традиционният конфликт свекърва – снаха (майка ми), разгърнал се в доста скромни битови условия – малък апартамент под наем, без баня, без хладилник. А това е и времето (края на 50-те, началото на 60-те), в което имаше и режим на тока, облекчения му вариант допускаше една крушка, което се проверяваше по електромерите. Живеехме на партера и имам някакви преки впечатления. За телефон – мисля, че семейството дори не мислеше. В неделя често ходехме на екскурзия с едно семейство близки приятели (Рашко и Донка Робеви), които живееха през няколко преки. За тях, особено за Рашко, ще става дума и по-долу. С техния син Богдан (Бобо), мой връстник и приятел и до днес, гордо изпълнявахме функцията на телефон – притичвахме и съобщавахме последните уточнения в програмата.

Stefanka 1917 18a


Nikola Aretov2

Отклоних се, но разказаното е добър контраст със запазените изображения на Стефанка. Едното е голям неин портрет от Елисавета Консулова-Вазова, правен през 1918, когато тя е била на 25 години. Несъмнено красива дама, в разцвета си (единствения ѝ син още не е роден); чувал съм, че художничката и моделът са били приятелки, най-малкото – добри познати. Този голям портрет стоеше на стената в съвсем малкото холче (без директно осветление), след това в някакъв момент отиде на тавана, много по-късно, може би чак в края на 80-те или дори през 90-те, години след преместването отново се появи на стената. Подтикът дойде от кураторите на голяма изложба на художничката, които ни бяха издирили, взеха го, реставрираха го и го върнаха. Благодаря им.

Konsulova Stefanka (2) (704x1024)

Другите впечатляващи изображения на Стефанка са една серия от професионално направени недатирани фотографии от времето на войните, вероятно правени в Гюмюрджина през 1917-1918. На тях тя е с Никола, може би още годеник или съпруг отскоро. От двамата има и други снимки, някои от тях – с баща ми като бебе и като малко момче. Стефанка се променя, постепенно представителната млада дама се превръща в доста по-обикновена жена. (В скоби казано, и Никола се променя, не към по-добро.) Контрастът между жената от портрета и снимките, и споменът ми за нея е значителен. Повече от скромно и доста износено тъмно облекло, никаква грижа за външния вид, по-скоро мрачен общ изглед. Една част от причините е, че по времето на детството ми на всичко, което е или изглежда „буржоазно“, не се гледаше с добро око, меко казано. Но би било наивно и повърхностно, а и не много честно обяснението да се сведе само до нравите и нормите от времето на социализма, който дори още не беше стигнал до „развитото социалистическо общество“.

Gumurdgina1917 18a

 

Gumurdgina1917 18b

 

Gumurdgina1917 18c


Gumurdgina1917 18d

Stefanka Nikola3

По мое време Стефанка водеше не само скромен, но и доста затворен живот. Той някак не се връзваше с „буржоазното“ минало и с упреците, че през целия си живот не е работила, въпреки доброто си образование. Те идваха от страна на майка ми, която се опитваше да ми ги спести, но някак са стигали до мен. Вярно е, че докато Никола е бил жив, тя не е работила, след това обаче ще да се е грижила за хотела, за който стана дума, поне до идването ѝ в София. За мой срам и за това преместване не знам кога точно е било, свързано е с постъпването на баща ми във военното училище, което завършва през 1943 г. с чин подпоручик. За този избор пък винаги е уточнявано, че е бил наложен от факта, че единствено в него учениците са били на държавна издръжка, а баща ми наскоро е бил загубил своя баща. Във всеки случай военщината му бе органично чужда, въпреки че през 90-те се включи в Съюза на възпитаниците на военните на Негово величество училища, школата за запасни офицери и родолюбивото войнство и гражданство (какво име) и доста редовно ходеше на мероприятията му. Обяснявам си го на първо място с желанието да се срещне познати от младостта.

И още едно отклонение. Една група от тези възпитаници започнаха да се събират и по-рано, по мъжки. Съпругите явно са искали и те да се включат и в един момент това бе уговорено. И точно тогава нещата се разпаднаха. Оказа се, че на тези сбирки, съвсем очаквано, са се разказвали и политически вицове. Те се разказваха и на приятелските събирания вкъщи, но от това нищо не следваше. Един от възпитаниците (те използваха думата „випускници“) докладвал където трябва и кой точно е разказвал и този човек бил прибран. Бях вече гимназист и подпитвах баща ми и неговият най-близък приятел Рашко, също випускник, те ми споменаха името на задържания, казаха и че подозират кой е докладвал, но отказаха категорично да го посочат. Майка ми знаеше за подозренията им, но и тя не ги сподели с мене.

Но да се върна при Стефанка и нейната твърде тясна социална среда. В съзнанието ми се е врязал един спомен от ранното детство, може би не съм бил още ученик. Баба ми ме взе със себе си на кратко гости у една своя приятелка. Спомням си дори и къщата (отдавна я няма, в края на ул. „Гладстон“, тогава „Вл. Поптомов“, близо до площад „Славейков“). Беше съвсем мизерна, а приятелката живееше сама в една стаичка. Не знам дали домакинята беше предупредена, че ще ѝ гостува и дете, ясно беше, че нямаше и не можеше да има нещо примамливо, с което да ме почерпи. Но тя, явно дама, която ще да е помнела и по-добри времена, наряза на тесни пръчици една филийка стар черен хляб (тогава белият хляб беше по-скъп и по-престижен) и ми ги предложи с първото кафе в живота ми. Леблебия – успокои тя баба ми, която и не очакваше нещо друго. Доста по-късно научих за съществуването на крустини /crostini, които обаче предполагат всевъзможни добавки.

* * *

Странно е, че Стефанка почти не ми е разказвала за Никола. Баща ми също, той не обичаше да разказва спомени. За рода му практически не съм го и питал, грехът е по-скоро мой. Като дете съм се интересувал за войната, отговорите бяха повече от лаконични. Също толкова въздържан бе иначе по-словоохотливия му приятел Рашко, с когото са били заедно и във Военното училище, и по време на войната. А те са участвали и в окупацията на Гърция, и във военните действия срещу Германия. На хлапашкия ми въпрос дали е стрелял по хора отговаряше, че те са били в инженерни войски и са строили понтонни мостове и други съоръжения. А за Гърция си спомням, че веднъж спомена, че хазайката му е правила много хубаво сладко от смокини.

За войната, както и да е. Но и за баща си Никола не ми е разказвал, а и аз май не съм го питал. Само едно нещо си спомням, подхвърлено по някакъв конкретен повод. Никола започнал да се чувства по-уверен финансово и подхвърлил нещо от типа на: „След някоя и друга година ще идем (ще ви заведа?) да летуваме на Лаго ди Комо.“ Не се е осъществило.

И така, трудно ми е да установя къде и кога се е дипломирал като юрист Никола, къде и кога е живял със семейството си, а и преди това. Ставало е дума за Кърджали, вероятно във връзка с адвокатските му дела, за Хисар е ясно. Но баща ми е роден в Пловдив (1921), от кога, колко и къде са живели там…

Рашко споменаваше, не без щипка бяла завист, че когато завършвали Военното училище, Арет, като пълен отличник, имал право на избор при разпределението и пренебрегнал столицата, предпочел родния Пловдив. Не помня къде е бил разпределен Рашко, който също бил в челото на класирането, но след това войната ги събира, има снимки от това време.

* * *

Когато казах, че баща ми няма роднини, не бях съвсем точен. Всъщност имаше, наистина малко, всички, които познавах, починаха, като никои от тях не остави потомство. Най-близък беше вуйчо ми Борис, когото всички наричаха Бо. Често общувахме, помня го добре – бивш бонвиван, заклет антикомунист, поне на думи, които плашеха околните. Слаб, с белег на лицето, което му придаваше романтичен облик, поне в моите очи. Женен беше за Таня - дъщеря на белогвардейци, предполагам като млада е била пищна красавица, която, типично, докрая не се освободи от силния руски акцент. Нямаха деца, имаха слабост към мен, гостувал съм на вилата им в Драгалевци, където живяха дълги години.

Едно от тези гостувания е било непосредствено преди първия ми учебен ден. Таня ми беше уйдисала на акъла да се правя на индианец и на лицето ми бяха изрисувани линии с червило. Което се оказа изключително трудно за махане. Голямо търкане падна, но пак някакви следи останаха. Така и тръгнах на училище, като (бивш) индианец.

Много хора обичат да си спомнят за първата учителка, за съучениците от първи клас и пр. Вероятно са искрени. При мен не е така, приятелите от това време са други, от „махалата“, но и с тях отдавна съм загубил връзка. Гледам запазени снимки от ученическите ми години (от първи до трети или четвърти клас), не разпознавам лицата, а и, признавам си, нищо не трепва в мен. Спомням си добре сградата (на ъгъла на „Гладстон“ и „Цар Самуил“) със скулптурата на Патриарх Евтимий, така се казваше училището. Много по-късно разбрах, че то е проектирано от Чавдар Мутафов.

След смъртта на вуйчо Бо отношенията постепенно се объркаха, може би ще разкажа и за това. Другите роднини по бащина линия, с които съм общувал, бяха Анка (сестра на Стефанка и Борис) и дъщеря ѝ Теофана (Фанче), и Корнелия (Нели), друга първа братовчедка на баща ми.

Една кратка история се е съхранила в паметта ми, не съм сигурен, че я знам от Таня, склонен съм да я свързвам и с разказ на Стефанка за Никола. Според тази история Бо / Никола много обичал да танцува и двамата ходели на балове, танцували до късно. Веднъж, когато се прибрали, краката му така се били подули, че не можел да събуе новите и явно тесни обувки. Младежът не се разтревожил, взел нож и с ефектен жест ги срязал. (Сигурно съм го запомнил и защото по мое време обувките се износваха докрай, те бяха сериозно перо в семейния бюджет.) Като се замисля днес, тази история може да е и преработка на някакъв руски дореволюционен сюжет.

Баща ми имаше и други роднини, някои от тях свързани с Дряново, някои от тях с интересни истории, които днес трудно мога да възстановя. Последният жив роднина на баща ми беше друг Йероним – Рони. Живееше в Хисаря, двамата с баща ми са братовчеди, сложни отношения, баща ми смяташе, че е ощетен при наследство от него. Рони май също имаше някакви претенции. А имената по традиция се запазват - Йероним, който е починал през 1996, носи името на дядо си, а сина му се казва Арет.

През последните десетилетия Фейсбук ме свърза и с други хора, които носят фамилията Аретови, не успях да установя дали става дума за роднинство или за съвпадение на имената.

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.