Срамно малко знам за тях. А и паметта ми не е съхранила и това, което съм чувал, останали са някакви фрагменти. За рода на Никола нещичко събрах, за момента нищо не откривам за рода на баба ми Стефанка. Нейните родители са Василка (1872-1955) и Дамян (1864-1942) Кръстеви, взимам ги от общия семеен надгробен паметник; от Дамян са останали и няколко ордена за храброст. Фамилното име на брат ѝ беше Дамянов, по баща, за него след малко. Знам, че е учила (завършила?) философия, но кога, къде…

Явно и баба ми не ми е разказвала, а години наред съм общувал ежедневно с нея. Традиционният конфликт свекърва – снаха (майка ми), разгърнал се в доста скромни битови условия – малък апартамент под наем, без баня, без хладилник. А това е и времето (края на 50-те, началото на 60-те), в което имаше и режим на тока, облекчения му вариант допускаше една крушка, което се проверяваше по електромерите. Живеехме на партера и имам някакви преки впечатления. За телефон – мисля, че семейството дори не мислеше. В неделя често ходехме на екскурзия с едно семейство близки приятели (Рашко и Донка Робеви), които живееха през няколко преки. За тях, особено за Рашко, ще става дума и по-долу. С техния син Богдан (Бобо), мой връстник и приятел и до днес, гордо изпълнявахме функцията на телефон – притичвахме и съобщавахме последните уточнения в програмата.

Отклоних се, но разказаното е добър контраст със запазените изображения на Стефанка. Едното е голям неин портрет от Елисавета Консулова-Вазова, правен през 1918, когато тя е била на 25 години. Несъмнено красива дама, в разцвета си (единствения ѝ син още не е роден); чувал съм, че художничката и моделът са били приятелки, най-малкото – добри познати. Този голям портрет стоеше на стената в съвсем малкото холче (без директно осветление), след това в някакъв момент отиде на тавана, много по-късно, може би чак в края на 80-те или дори през 90-те, години след преместването отново се появи на стената. Подтикът дойде от кураторите на голяма изложба на художничката, които ни бяха издирили, взеха го, реставрираха го и го върнаха. Благодаря им.

Другите впечатляващи изображения на Стефанка са една серия от професионално направени недатирани фотографии от времето на войните, вероятно правени в Гюмюрджина през 1917-1918. На тях тя е с Никола, може би още годеник или съпруг отскоро. От двамата има и други снимки, някои от тях – с баща ми като бебе и като малко момче. Стефанка се променя, постепенно представителната млада дама се превръща в доста по-обикновена жена. (В скоби казано, и Никола се променя, не към по-добро.) Контрастът между жената от портрета и снимките, и споменът ми за нея е значителен. Повече от скромно и доста износено тъмно облекло, никаква грижа за външния вид, по-скоро мрачен общ изглед. Една част от причините е, че по времето на детството ми на всичко, което е или изглежда „буржоазно“, не се гледаше с добро око, меко казано. Но би било наивно и повърхностно, а и не много честно обяснението да се сведе само до нравите и нормите от времето на социализма, който дори още не беше стигнал до „развитото социалистическо общество“.

 

 

По мое време Стефанка водеше не само скромен, но и доста затворен живот. Той някак не се връзваше с „буржоазното“ минало и с упреците, че през целия си живот не е работила, въпреки доброто си образование. Те идваха от страна на майка ми, която се опитваше да ми ги спести, но някак са стигали до мен. Вярно е, че докато Никола е бил жив, тя не е работила, след това обаче ще да се е грижила за хотела, за който стана дума, поне до идването ѝ в София. За мой срам и за това преместване не знам кога точно е било, свързано е с постъпването на баща ми във военното училище, което завършва през 1943 г. с чин подпоручик. За този избор пък винаги е уточнявано, че е бил наложен от факта, че единствено в него учениците са били на държавна издръжка, а баща ми наскоро е бил загубил своя баща. Във всеки случай военщината му бе органично чужда, въпреки че през 90-те се включи в Съюза на възпитаниците на военните на Негово величество училища, школата за запасни офицери и родолюбивото войнство и гражданство (какво име) и доста редовно ходеше на мероприятията му. Обяснявам си го на първо място с желанието да се срещне познати от младостта.

И още едно отклонение. Една група от тези възпитаници започнаха да се събират и по-рано, по мъжки. Съпругите явно са искали и те да се включат и в един момент това бе уговорено. И точно тогава нещата се разпаднаха. Оказа се, че на тези сбирки, съвсем очаквано, са се разказвали и политически вицове. Те се разказваха и на приятелските събирания вкъщи, но от това нищо не следваше. Един от възпитаниците (те използваха думата „випускници“) докладвал където трябва и кой точно е разказвал и този човек бил прибран. Бях вече гимназист и подпитвах баща ми и неговият най-близък приятел Рашко, също випускник, те ми споменаха името на задържания, казаха и че подозират кой е докладвал, но отказаха категорично да го посочат. Майка ми знаеше за подозренията им, но и тя не ги сподели с мене.

Но да се върна при Стефанка и нейната твърде тясна социална среда. В съзнанието ми се е врязал един спомен от ранното детство, може би не съм бил още ученик. Баба ми ме взе със себе си на кратко гости у една своя приятелка. Спомням си дори и къщата (отдавна я няма, в края на ул. „Гладстон“, тогава „Вл. Поптомов“, близо до площад „Славейков“). Беше съвсем мизерна, а приятелката живееше сама в една стаичка. Не знам дали домакинята беше предупредена, че ще ѝ гостува и дете, ясно беше, че нямаше и не можеше да има нещо примамливо, с което да ме почерпи. Но тя, явно дама, която ще да е помнела и по-добри времена, наряза на тесни пръчици една филийка стар черен хляб (тогава белият хляб беше по-скъп и по-престижен) и ми ги предложи с първото кафе в живота ми. Леблебия – успокои тя баба ми, която и не очакваше нещо друго. Доста по-късно научих за съществуването на крустини /crostini, които обаче предполагат всевъзможни добавки.

* * *

Странно е, че Стефанка почти не ми е разказвала за Никола. Баща ми също, той не обичаше да разказва спомени. За рода му практически не съм го и питал, грехът е по-скоро мой. Като дете съм се интересувал за войната, отговорите бяха повече от лаконични. Също толкова въздържан бе иначе по-словоохотливия му приятел Рашко, с когото са били заедно и във Военното училище, и по време на войната. А те са участвали и в окупацията на Гърция, и във военните действия срещу Германия. На хлапашкия ми въпрос дали е стрелял по хора отговаряше, че те са били в инженерни войски и са строили понтонни мостове и други съоръжения. А за Гърция си спомням, че веднъж спомена, че хазайката му е правила много хубаво сладко от смокини.

За войната, както и да е. Но и за баща си Никола не ми е разказвал, а и аз май не съм го питал. Само едно нещо си спомням, подхвърлено по някакъв конкретен повод. Никола започнал да се чувства по-уверен финансово и подхвърлил нещо от типа на: „След някоя и друга година ще идем (ще ви заведа?) да летуваме на Лаго ди Комо.“ Не се е осъществило.

И така, трудно ми е да установя къде и кога се е дипломирал като юрист Никола, къде и кога е живял със семейството си, а и преди това. Ставало е дума за Кърджали, вероятно във връзка с адвокатските му дела, за Хисар е ясно. Но баща ми е роден в Пловдив (1921), от кога, колко и къде са живели там…

Рашко споменаваше, не без щипка бяла завист, че когато завършвали Военното училище, Арет, като пълен отличник, имал право на избор при разпределението и пренебрегнал столицата, предпочел родния Пловдив. Не помня къде е бил разпределен Рашко, който също бил в челото на класирането, но след това войната ги събира, има снимки от това време.

* * *

Когато казах, че баща ми няма роднини, не бях съвсем точен. Всъщност имаше, наистина малко, всички, които познавах, починаха, като никои от тях не остави потомство. Най-близък беше вуйчо ми Борис, когото всички наричаха Бо. Често общувахме, помня го добре – бивш бонвиван, заклет антикомунист, поне на думи, които плашеха околните. Слаб, с белег на лицето, което му придаваше романтичен облик, поне в моите очи. Женен беше за Таня - дъщеря на белогвардейци, предполагам като млада е била пищна красавица, която, типично, докрая не се освободи от силния руски акцент. Нямаха деца, имаха слабост към мен, гостувал съм на вилата им в Драгалевци, където живяха дълги години.

Едно от тези гостувания е било непосредствено преди първия ми учебен ден. Таня ми беше уйдисала на акъла да се правя на индианец и на лицето ми бяха изрисувани линии с червило. Което се оказа изключително трудно за махане. Голямо търкане падна, но пак някакви следи останаха. Така и тръгнах на училище, като (бивш) индианец.

Много хора обичат да си спомнят за първата учителка, за съучениците от първи клас и пр. Вероятно са искрени. При мен не е така, приятелите от това време са други, от „махалата“, но и с тях отдавна съм загубил връзка. Гледам запазени снимки от ученическите ми години (от първи до трети или четвърти клас), не разпознавам лицата, а и, признавам си, нищо не трепва в мен. Спомням си добре сградата (на ъгъла на „Гладстон“ и „Цар Самуил“) със скулптурата на Патриарх Евтимий, така се казваше училището. Много по-късно разбрах, че то е проектирано от Чавдар Мутафов.

След смъртта на вуйчо Бо отношенията постепенно се объркаха, може би ще разкажа и за това. Другите роднини по бащина линия, с които съм общувал, бяха Анка (сестра на Стефанка и Борис) и дъщеря ѝ Теофана (Фанче), и Корнелия (Нели), друга първа братовчедка на баща ми.

Една кратка история се е съхранила в паметта ми, не съм сигурен, че я знам от Таня, склонен съм да я свързвам и с разказ на Стефанка за Никола. Според тази история Бо / Никола много обичал да танцува и двамата ходели на балове, танцували до късно. Веднъж, когато се прибрали, краката му така се били подули, че не можел да събуе новите и явно тесни обувки. Младежът не се разтревожил, взел нож и с ефектен жест ги срязал. (Сигурно съм го запомнил и защото по мое време обувките се износваха докрай, те бяха сериозно перо в семейния бюджет.) Като се замисля днес, тази история може да е и преработка на някакъв руски дореволюционен сюжет.

Баща ми имаше и други роднини, някои от тях свързани с Дряново, някои от тях с интересни истории, които днес трудно мога да възстановя. Последният жив роднина на баща ми беше друг Йероним – Рони. Живееше в Хисаря, двамата с баща ми са братовчеди, сложни отношения, баща ми смяташе, че е ощетен при наследство от него. Рони май също имаше някакви претенции. А имената по традиция се запазват - Йероним, който е починал през 1996, носи името на дядо си, а сина му се казва Арет.

През последните десетилетия Фейсбук ме свърза и с други хора, които носят фамилията Аретови, не успях да установя дали става дума за роднинство или за съвпадение на имената.

• Предишна
• Следваща