Тук ще направя едно отклонение, което скача напред във времето. При това без илюстрации, но си е семейна история, при това, струва ми се, показателна за времето. Трябваше да събера кураж, за да я запиша.

В някакъв момент вуйчо Бо и Таня продадоха вилата в Драгалевци и купиха малък апартамент в центъра – възрастта им предполагаше да са по-близо до лекари. През 1978 г. вуйчо Бо почина. Аз се ожених с Мариана заживяхме при родителите ми, родиха се и синовете. Проблемът с жилището се изостри, родителите ми бяха мислили по въпроса, отдавна ми бяха направили жилищно-спестовен влог, който не даваше особени надежди. Баща ми предложи решение - да сключа договор с Таня, според който тя да ми прехвърли апартамента си срещу гледане и издръжка. Баща ми беше оптимист, аз – скептик. Спорихме дълго, сякаш предчувствах бъдещото развитие. Съгласих се едва след като той прие да поеме грижите (а вече не беше първа младост) и, главно, по съвет на адвокат, да подпишем с Таня документ, в който се уточнява смисъла на „гледането“ и който нарекоха „контрадоговор“. Отначало всичко вървеше нормално. Баща ми плати една първоначална сума, ние с Мариана внасяхме някакви месечни вноски и я посещавахме сравнително редовно (спомням си, че Мариана миеше двата прозореца на апартаментчето), баща ми, а сигурно и майка ми, също я посещаваха. След това отношенията се напрегнаха, баща ми като че ли се отдръпна, беше му казано нещо обидно. До нас също достигнаха непремерени приказки, спомням си, че едни великденски яйца, които занесохме, се бяха оказали прекалено малки.

Таня имаше „племянница“ в Русия – една мълчалива хубавица, година-две по-голяма от мен. Таня я канеше да ѝ гостува с неприкритото желание тя да се ожени и да остане в България. Планът се осъществи и това съвпадна с делото, което Таня заведе срещу мен за разваляне на договора. Плахите опити за помирение не дадоха резултат. Баща ми беше дълбоко засегнат, аз някак не бях изненадан, но и не бях склонен на пазарлъци и оправдания за грехове, каквито смятах че нямам. Да поясня, по това време, макар и на години, Таня нямаше сериозни здравословни проблеми, нито нужда от специални грижи. Говореше се дори за някаква нейна връзка, започнала приживе на Бо. Наехме адвокатка, спечелихме на две инстанции и загубихме при обжалването във Върховния съд (където делата се гледат без присъствието на ищците и ответниците). Така „племянницата“ се сдоби и със съпруг, и с апартамент.

Тук започва втората част от проточилия се с години сюжет. Тъй като апартаментът отдавна беше прехвърлен на мое име, адвокатката (която сякаш ни симпатизираше) отиде в общината, за да провери на чие име се води имота. Оказа се, по нейните думи, че там няма никакви документи за собственост – в някакъв момент са изчезнали. (Събитията се разиграват в началото на 90-те.) Днес и при мен няма никакви документи – всички бяха приложени към делото и там си останаха, мисля че правихме някакви не особено настойчиви опити да ги получим. Неуспешно. Междувременно апартаментът беше продаден, не успях да се свържа с новите собственици, адвокатката каза, че и тя не е успяла и ме посъветва да не се занимавам с тях, не било безопасно.

Междувременно ние решихме да отидем да живеем под наем, с двете деца. За късмет, в нашата кооперация се даваше един апартамент, от няколко места по-късно чувах, че в него е живял писателя Георги Величков, но не съм го срещал, нито съм знаел. Хазайката, която беше се преместила при дъщеря си, ме познаваше от дете, дъщерята също, въпреки че никога не сме били близки. Договорихме се и всичко вървеше нормално, до избухването на инфлацията, който повлече нагоре и наемите. Известно време хазайката проявяваше разбиране, но скоро ни каза, че не може да ни иска голямо повишение на наема, но и не може да запази стария. Така че…

Върнахме се при родителите ми, но за шестима (плюс котарак) апартаментът беше тесен, а и вече бяхме свикали на самостоятелен живот. Родителите ми – също, сега си давам сметка, че те всъщност дотогава не бяха живели сами, без техни родители и деца. Любопитно е, че точно по това време се осъществи отдавнашното желание на цялата кооперация да има парно. Радиаторите бяха стояли студени години наред, а тръбите минаваха по улицата. Спомням си няколкото зимни месеци, които отново живяхме при родителите ми, освен другото и с непривичната жега.

Усилено търсехме решение. А възможностите ни бяха повече от ограничени. Току-що и донякъде по принуда Мариана бе основала издателство – „Кралица Маб“, което набираше сили. Приходите бяха (и си останаха) скромни, но благодарение на добрите си контакти с книгоразпространители Мариана разбра за един свободен апартамент в „Младост“ (58,6 кв. м), който се даваше под наем, и успя да го договори. Пренесохме се през зимата, струва ми се по Нова година. Няколко колеги и приятели помагаха в хамалуването. (Тогава така се правеше, сега май вече не.)

Този апартамент, дотогава необитаем, в построен наскоро блок, вече имаше малка история. Първите обитатели на входа бяха хора, свързани със Софстрой. Между тях беше и хазаинът ни Стефан, който беше загубил едната си ръка при трудова злополука и това е бил аргумента да изпревари конкуренцията при купуването на апартамента. Стефан бе напуснал Софстрой, занимаваше се с разпространение на книги. Беше добър човек, имаше слабост към чашката, живееше с по-млада хубавица, май ромка, която казваше, че е завършила английска филология. Довършителните работи по апартамента (мазилка, плочки и пр.) бяха в ход, с нетърпение очаквахме краят им, за да се нанесем.

Всичко със Стефан вървеше по малко по-особен начин, но при пълно разбирателство, благодарни сме му. Посещаваше ни, не само за наема, развиваше разни планове, които ме плашеха, Мариана бе по-спокойна, защото си даваше сметка, че са неосъществими. Пиеше се ракия, разбира се. Една сутрин съседи бяха намерили Стефан заспал в асансьора. Нищо фатално.

След около година Стефан ни каза, че е решил да продаде апартамента. Планираше някаква скъпа процедура, свързана с отрязаната му ръка. Искаше приемлива цена, ние бяхме естествените, а и предпочитаните кандидати, но нямахме пари. Плахо му предложих сделка, която не беше изгодна за него, но той се съгласи, последното нещо, което мога да кажа за него, бе че е алчен. Идеята беше при сключването на сделката да платим около половината на цената, а останалата да изплащаме на вноски една година. При продължаващата инфлация това бе повече от изгодно за нас, годината на нотариалния акт е 1994. С родителите ми, с майката на Мариана и с нашите минимални спестявания успяхме да съберем сумата, сключихме договора. И започна вероятно финансово най-тежката година в нашия живот. Всички възможни разходи бяха драстично ограничени, имах възможност да работя на хонорар, но приходите бяха минимални. Номиналните лихви по депозитите бяха високи и всяка малка сума, която получехме, отиваше на месечен депозит и престояваше известно време в някоя банка. Следях за най-изгодните оферти и, разбира се, се опарих с някои от фалиралите банки. В последствие май се оказа, че това е била една от най-благоприятните за издателите години, а и ние работехме упорито. Така че някак успявахме да плащаме вноските, дори се изплатихме два месеца предварително, тежеше ми на съвестта, че се възползвах от инфлацията.

Дни преди да предадем последната вноска, бяхме уговорили датата, сумата бе практически събрана, получихме странно обаждане от майката на Стефан, за която само бяхме чували. Тя настойчиво молеше да не му даваме парите, защото ще ги пропилее. Нямаше как да я послушаме, въпреки че се оказа права, процедурата с ръката така и не бе осъществена, от общи познати Мариана научаваше, че той не върви на добре, казано по-деликатно.

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.