Вуйчо Ваньо (1897 - 1972)

Той е син на Недко, вуйчо е на майка ми, но така го наричаха и други. Учил е медицина и специализира в Германия и Австрия.

Помня го добре, гостувал съм им неведнъж в представителната им къща в Пловдив. Беше много популярен лекар, имаше кабинет в къщата, и него смътно си го спомням. Беше общителен, гръмогласен, музикален. Особено близък със сестра си Недялка. При развода ѝ застава категорично, според спомените на други роднини, прекалено категорично, на нейна страна.

Със съпругата си Ганка (Гането)

Когато работех с архива на Асен Христофоров попаднах на едно писмо от 1960 г., което ме стопли. В него кореспондентката на писателя (Цветана Маринова) пише по повод появата на вероятно най-ценната му книга: „Мацакурци излезе едновременно с „Кон-тики” – по този повод д-р Каблешков – известен пловдивски лекар и ценител на изкуството – ми каза, че това са двете най-хубави книги, излезли през този сезон.“ (Да припомня, „Кон-тики” е документална книга на норвежкия пътешественик Тур Хейердал, която наистина беше много популярна, спомням си добре. По нея има и филм, последван от още няколко.)

Обичах вуйчо Ваньо, както, го наричах, под влияние на майка ми. Този наистина забележителен лекар направи две не съвсем точни медицински препоръки и прогнози по мой адрес.. По рождение имах порок на сърцето и той споделил със сестра си, че майка ми трябва да помисли за друго дете, аз може би нямало да надживея 14 години. Майка ми се вслушала, но… А аз пиша това на 66. Вторият случай си го спомням добре, бях ученик. Оплаквах се от доста силни болки в корема. Вуйчо Ваньо, който се оказа в София, ме пипна, предположи възпален апендицит и препоръча веднага да ме заведат в „Пирогов“. С встъпването в болницата болките изчезнаха, но там поставиха същата диагноза и останах цяла седмица, операцията се размина окончателно. От престоя в „Пирогов“ съм запомнил, че бях постоянно гладен, минах през всички диети, които имаха номера, като първата (предоперационната) беше най-строга и всеки ден ме прехвърляха на малко по-лек режим. Подобно изчезване на оплакванията ми се е случвали и при посещение на зъболекари, но при тях процедурите обикновено не ми се разминават.

* * *

Скачам напред към децата на вуйчо Ваньо – Недко и Антония. Нарушавам правилото, което негласно приех, да пиша само за покойници. И причината е една снимка от златната сватба на Антония (кака Тони) и съпруга й Стефан.

Антония и Стефан Филипови

Композицията е интересна, ахнах, когато я видях за първи път, получихме я по традиционната поща. А и, за разлика от други семейни снимки по подобни поводи тя наистина представя една рядко хармонична и трайна връзка. Която си има своята предистория, ще е предам по това, което съм запомнил от разкази на майка ми. Но преди това да представя накратко двамата, които са и доста различни като характери, в някакъв смисъл дори противоположни. Тони рядко се усмихва, Мариана ми е споделяла, че е трябвало да преодолее известно препятствие, за да стигне до нормалната роднинска близост. При мен този проблем не е съществувал. Стефан беше всеобщ любимец, винаги усмихнат и достъпен. Спомням си как при гостуване ми е показвал как се рисува танк (явно съм бил съвсем малък); никога не съм се интересувал от коли, но и досега си спомням увлекателен негов разказ за демонстриран на Пловдивския панаир роторен двигател. (Пропуснах да кажа, че всички те живееха в Пловдив и, поне в моите очи бяха типични пловдивчани, което си е комплимент.)

Та предисторията на снимката. Двамата имали студентска любов, тя завършва немска филология, той става машинен инженер. Неочаквано Тони решила да приеме предложението на май по-възрастен германец (западен?), да се ожени за него и да замине за Германия. Реакцията на Стефан винаги ме е поразявала – отговорът му бил: „Върви, аз ще почакам.“ Така и станало, при това доста скоро, двамата имат чудесен брак и две дъщери. Дано не прозвучи като клюка, и дано е вярно, от майка ми съм чувал, че обичайни напрежения семейството на една от дъщерите й, Тони била склонна да вземе страната на зет си. (По същия начин и при детските ни сбивания с Бобо майка ми винаги виждаше моята вина. Което в никакъв случай не заплашваше приятелството ни.)

Тони е доста различна и от брат си Недко. Той тръгна по пътя на баща си и беше много успешен лекар с не особено успешна университетска кариера. Също усмихнат, гръмогласен, а и, поне като млад, доста енергичен и общителен. Сравнително късният му брак му с Маша – бивша балерина и майка на момче, което Недко осинови, като че ли не е бил толкова хармоничен. На седемдесетина години Недко неочаквано поне за нас, софиянците, се разведе. Не искам да гадая за причините, може би свързани с имоти, може би с възрастта. За да завърша, ще кажа, че май не само ние с Мариана се чувствахме по-близки с доведения му син, отколкото с прекия му наследник, който носи и родовото име. Като студент в София, през първата година той се отбиваше в къщи и почти със сълзи на очи споделяше с Мариана, че не може да свикне тук и иска да се върне в Пловдив. Нещо подобно се случваше и с една от дъщерите на Тони. И двамата, разбира се, завършиха и поеха по свои пътища, поне първоначално – в Пловдив.

• Предишна
• Следваща