Както бе дума, Недялка бе от големия Каблешков род. Учи в Софийската девическа гимназия и в американския колеж в Цариград (1907-1912). След това следва социални науки в Германия, има влечение към музиката. Прекъсва, връща се в София и доста по-късно завършва дипломация в Свободния университет, дипломатически-консулски отдел, през 1934., вече зряла жена на четиридесетина години, съпруга и майка. Историята около нейния брак е представена подробно в непубликувания ѝ роман „Фасади“, за който ще стане дума по-долу. Преди войната Недялка се изявява като преводачка, писателка и журналистка, активистка на Българския женски съюз. След смъртта на редакторката на „Млада българка“ Мила Коджабашева за известно време е отговорна редакторка на списанието (1943).

Романът „Фасади“ е нещо като малка семейна легенда – от дете съм чувал за него, доста по-късно го видях, но нещо ме спираше да го отворя. Прочетох го едва след смъртта на майка ми, когато наследих нещо, което може да се нарече малък семеен архив.

Романът е изграден изцяло върху реални събития, за които знаех. Струва ми се, че само имената са променени. Познавам практически всички прототипи на персонажите. Малко парадоксално, само не и дядо ми Александър (в романа той е Ангел Белчев).

Нежеланието ми да прочета романа, въпреки че съм, божем, литератор, ще да е имало някакви неосъзнати причини. За мен, извън конкретния сюжет, той породи особени реакции, в някакъв смисъл промени, бих казал проблематизира образа на баба ми. Извън наистина дребни пукнатини, тя беше (и до голяма степен продължава да бъде) един не просто светъл образ – нещо нормално, - един мил, забавен, ерудиран, разбиращ, а и толерантен човек, напълно чужда на всякакво самосъжаление. Имах усещането, че тази представа е общосподелена, че всички я ценят и харесват. Прочитането на този автобиографичен текст, придружено от вглеждането в интересните стари снимки, които наследих заедно с него, нюансираха образа, запазен от детството в донякъде неочаквана посока. Честно казано, не приех изцяло драмата на Ана Белчева от романа, както и не особено привлекателния портрет на Ангел Белчев. Сигурно от някаква недоосъзната мъжка солидарност.

Nedyalka2(625x1024)

 

Nedyalka3 (721x1024)

 

Няколко думи и за писателството на Недялка. За нея то бе нещо важно, но тя не се идентифицираше на първо място с него. От времето, в което я помня, а ние живяхме заедно повече от 10 години, тя се възприемаше, а и другите я възприемаха главно като учителка по английски. Дълго време е водила курсове в читалище „Алеко Константинов“, скоро след като заживяхме заедно тя се пенсионира, спря с курсовете, но даваше частни уроци. Получената пенсия беше минимална, защото стажът ѝ бе минимален (романът хвърля светлина върху трудностите около намирането на каквато и да е работа), а и курсовете в читалището, ако съм запомнил правилно, не се смятаха за пълен работен ден. Странно е и друго – никога не съм я възприемал като „бедна“ (сред роднините и семейните познати от това време имаше хора с по-ограничени възможности), тя също не се възприемаше като сиромах. Въпреки че очевидно по мое време и годините преди това битието ѝ е скромно. Първите ми детски спомени за нея, напълно положителни, бяха когато ѝ гостувах в стаята, в която живееше под наем (ул. „Джовани Горини“ 2а, от дете помня адреса) и споделяше кухнята и тоалетната с хазаи или други наематели. По-късно, на сериозна възраст имаше възможност да направи няколко пътувания в чужбина (включително и самостоятелно до Англия), които не бяха възпрепятствани от властите.

Sbatbena (812x1024)

 

Varbenovi2a (800x1024)

Недялка и Александър са в средата, бащата Недко в дясно, в ляво - сестрата Линка. Странно е, че на немалко снимки Недялка демонстративно не гледа към Александър, нито дори в една посока с него.

Petrina family1 (1024x667)

Това ще да е малко преди развода. От ляво на дясно – Христо, Недялка, Петрина и Александър

Но аз се отклоних, да се върна към писателството на Недялка. По мое време тя сравнително рядко пишеше – спомням си за един-два нови разказа, които се коментираха в къщи. Напълно чуждо ѝ беше високото самочувствие на „Писател“, което винаги ме е дразнило, едва ли само мен. Книжовният труд за нея, както се разбира и от романа, бе едновременно приятно и високо ценено занимание, но и средство да се изкарва някой лев. По мое време за нея бе невъзможно да подкрепя бюджета си с публикуване и затова писането стана нещо като хоби, което се практикува не особено редовно.

Едно уточнение, струва ми се пак отпреди мое време. Недялка е водила писателски кръжок към читалище „Алеко Константинов“, който вероятно дори е бил скромно заплатен, не съм сигурен. Във всеки случай имаше някакъв кръг от пишещи хора, на която тя беше центъра, в някакъв момент те издадоха поне едно сборниче на циклостил. За тях Недялка беше авторитет – била е член на писателския съюз, участвала е в издаване на списание, превеждала е… От бившите кръжочници съм запомнил двама. Единият – Богдан Цветанов – стана професионален писател, често гостуваше вкъщи, подари ѝ първите си „официални“ книги. От биографията му научавам, че той също по-късно е водил читалищен „поетичен клуб“.

Друг кръжочник, който вероятно не съм виждал, но за когото много съм слушал, е Петър Гирсамов, син на белогвардейци, притежател на някакъв особен паспорт, който му позволил да замине за Западна Германия, а след това – за Англия. Не си спомням с какво точно се е занимавал там, но пишеше подробни писма на баба ми, изпращаше колетчета, в които имаше и две антологии, много представителни на вид, вероятно финансирани от авторите, в които имаше и негови текстове.

Писатели сред тях почти нямаше, с изключение на Стоян Загорчинов (1889-1969), чувал съм, че бил предложил брак на Недялка, и двамата в напреднала възраст. Вероятно от любезност, той водеше с мен някакви разговори. Не съм ги запомнил, въпреки че имаха някаква допирна точка с литературата, запомних обаче че той (както и някой от другите гости на баба ми) беше черпен, освен с кафе, и с чашка коняк, в която се слагаше бучка захар. Да уточня – конякът беше „Екстра“, от евтиния.

Една от най-привлекателните за мен черти на баба ми Недялка (черта, която не откривам в Ана от „Фасади“) бе умението да привлича интересни хора, които ѝ гостуваха и водеха интересни и за мен разговори. Сред най-близките беше съученичката ѝ от Цариград Стефка Бурмова, по това време тя също преподаваше уроци по английски. Не мога да възстановя имената на другите съученички, но имаше такава група, която от време на време се събираше (не само в къщи), с усмивка се наричаха girls. В спомените ми с тях е свързана и преводачката Невяна Розева, с която Недялка е имала и съвместни преводачески начинания.

Сред приятелите ѝ е и художничката Олга Шаханова-Шишкова (1895-1978), също пловдивчанка. През 1930 г. напуска България. Пътува, живее и рисува в Естония, Латвия, Финландия и Германия. Съпруга е на известния индустриалец и производител на вина д-р Георги Шишков. През 1946 г., в не особено подходящ момент се завръща в България. В семейството се пазят портрети, рисувани от нея. Виждал съм я, но нищо не изплува в паметта.

Сред другите интересни за мен хора, които често посещаваха баба ми, беше един друг потомък на белоемигранти – Богдан. Не знам какво е работил, вероятно физически труд, но беше един от най-ерудираните хора, с които съм общувал, поне по това време. С дълга бяла коса, цигаре и пожълтели от тютюна пръсти, доста износени дрехи. А и умееше да общува с момчета като мен, разговорите ни бяха дълги и смислени.

Сред гостите май имаше и дъновисти, а веднъж – и една впечатлила ме група, обединена от трайния си интерес към извънземните. Те оставиха на баба ми за известно време една или две странни книги, които представляваха копирани с тогавашната техника статии от чужди (май и български) вестници и списания за НЛО, грижливо подвързани с твърди корици. Недялка беше подчертано любознателен и толерантен в интелектуално отношение човек, но и леко скептичен. Нито дъновистите, нито уфолозите успяха да я привлекат в своите групи. За мен това бях първи срещи с някакви малки неформални потиснати общности, които дълбоко ме впечатляваха. Съжалявам, че тези и други подобни познанства не са попаднали в литературните текстове на Недялка.

Както и Ана от „Фасади“, Недялка се насочва към преводи от английски в тежките за нея и за семейството ѝ години непосредствено след 1944. И фактически приключва с тях с национализирането на издателствата. По това време излиза преводът на „История на човечеството“ (1945) от Хендрик Вилем ван Луун (някъде като преводачка е посочена Н. Розева, не успявам да разплета тази история) и детската книжка „Хайди“ (1946) от Йохана Спири. И двете книги пазеха се четяха и от следващите поколения в семейството, заедно с една друга, не по-малко интересната книга на ван Луун – „Изкуствата“. В по-ново време и трите книги бяха преиздавани от различни издателства по тяхна инициатива.

Странно е, но един друг превод на Недялка – „Годините напомнят“ (1946) от Арчибалд Кронин по-рядко се споменаваше. А вкъщи Кронин бе високо ценен автор, вероятно всички по-нови преводи бяха в домашната библиотека и всички ги четяхме, имаше и руски издания на английски. Странно е и защото представата на Недялка за литература бе близка до Кронин и това личи и във „Фасади“ – сюжетът е автобиографичен, фокусиран върху трудностите в живота, допълнени от известна социална загриженост, но без успешното преодоляване на препятствията в серията романи на Кронин за д-р Шенън. Тази представа за литературата е в основата и на другата книга на Недялка – неугледния на вид сборник разкази „Така правят всички“ (1944), подписан с псевдонима Л. Деламира и издаден вероятно от авторката, поне издателство не е посочено. Впрочем, писателският ѝ път започва много по-рано, вероятно по примира на баща си и насърчена от него, на 21 години, под името Неделя Недкова Каблешкова, тя публикува биографичен очерк за брат си, загинал съвсем млад по време на Балканската война – „Подпоручик Антон Каблешков, героят от Урли“ (Пловдив: печ. Труд на П. Беловеждов, 1914).

Не бих искал да коментирам литературните качества на написаното от баба ми. Несъмнено обаче е едно – „Фасади“ е достоверен документ за преживяното от една интелигентна жена в смутно време. Книгата е писана или поне започната по-рано, предлагана за публикуване и отхвърлена от издателство „Хр. Г. Данов“ през 1974 г., но в нея няма нагаждане към тогавашното време, нито обратната тенденция – самогероизриране със задна дата. Напротив, и желанието да се приеме новото, и разочарованието от него са предадени искрено и точно.

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.