Александър е представен относително широко в споменатия ръкопис „Фасади“. Фактологията е до голяма степен точна, но отношението е очевидно тенденциозно. Същото бе и на майка ми, която ми е разказвала за голямата си привързаност към него и драмата, която е преживяла около развода. Струва ми се, че съм го виждал само веднъж, в ранното ми детство, като споменът се смесва с последвалите коментари в семейството. Баба ми Стефанка ме е извела на разходка и на „Витошка“, на ъгъла с „Парчевич“ (как ли се е запазил този детайл и дали е верен), сме срещнали Александър с втората му съпруга Райна Попова. Бил съм представен, разменили сме няколко думи (по-скоро възрастните), може би съм получил нещо. Общо минута-две-три. И това е. Но срещата породи някакви не особено положителни реакции, май беше подхвърлено, че не е била съвсем случайна. Във всеки случай Стефанка и Александър са се познавали, а не ми е известно Александър да е проявил някакъв други интерес към първия си внук. Което никога не е било драма за мен. По-голям, но не много по-голям е бил интереса му към внучката Доли - дъщерята на сина му Христо. Тя се ражда в годината на смъртта му, няколко години по-късно се ражда и другия внук, който носи неговото име. Човек никога не знае, но мисля, че отсъстващият дядо (единият отдавна покойник, другият видян само веднъж, на улицата) не беше някаква травма за мен.

 

Но това са субективни впечатления и оценки. А, според някои публикации по архитектурни въпроси, Александър всъщност е талантлив и реализиран архитект, а не неумелия предприемач от романа. Това, което знам за семейството му и за кариерата му, е основно по външни източници. Надолу се позовавам на една публикация в Интернет от 2010 с автор Пенка Калинкова, на статия от Т. Караколев в „Под тепето“ (2017) и на книгата на Цв. Христова за Плевенските родове (2019), както и на няколко енциклопедични справочника.

Името на Върбеновия род се свързва със село Върбене, Македония, а следите му се откриват в село Емборе (Гърция), между Солун и Костур (Кастория). Родоначалникът на рода се е казвал Георги Върбенов (Македонски), който бил сподвижник на Гарибалди, участвал в четата на капитан Петко войвода. Негови деца са Наум Върбенов (Македонски), Христо и Никола.

Вероятно в началото на 90-те години на ХІХ в. Атанас Шопов посещава Емборе и пише за него:

Емборе е най-голямото и най-богатото българско село в Кайлярско; то е богатичко и с добри и родолюбиви хора. Притежава красиво каменно училищно здание, направено от пожъртвованията на родолюбиви емборци... Емборе е отечеството на родолюбивите благодетели братя Върбенови, които ежегодно внасят по известна значителна сума за поддържание училището.
(Шопов, А. Из живота и положението на българите във вилаетите, Пловдив, Търговска печатница, 1893, с. 228 – 230.)

В началото на 70-те години на ХІХ в. в Плевен се установява Димитър Константинов (Касапина), според някои източници той е най-големият син на Георги, според други – син само на съпругата му. Прозвището му идва от търговията с добитък. След него от Цариград пристигнал и Христо (1848-1903), който заедно с Димитър и още двама съдружници учредяват фирма за търговия със зърнени храни, която бързо се разраства. Христо е депутат в Третото Велико народно събрание (1886-1887) и в Десетото Обикновено народно събрание (1899-1900). Преуспява и става собственик на една от най-хубавите къщи в града (Върбеновата къща), завършена 1899, построена от австрийския архитект Вещфелд в стил необарок, обявена за паметник на културата от национално значение. Той се оженил за Петруша и двамата имали трима сина - Димитър, Александър и Аспарух и дъщеря Олга. Димитър (1887 – 1962) е правист. Като млад е тесен социалист, но е изключен от партията. От 1923 година е член на Националлибералната партия, като достига до поста секретар, министър на правосъдието на Народния блок в кабинетите на Малинов и Мушанов (1931, 1932). Родителите и брата на Александър също могат да бъдат открити във „Фасади“.

Братя Върбенови със съпругите си. Първият отляво е Александър, над него - Недялка, вторият - Димитър, а третият - Аспарух

Александър завършил военното училище, участва в Първата световна война, когато е командирован като преводач в щаба на германската армия. След войната завършва архитектура в Дрезден. През 1921 г. се установява в Пловдив за около осем години и специалистите днес откриват, че той „внася нещо ново в архитектурата на града“. И днес са запазени и посочвани като образци някои къщи, по негов проект. Сред тях е дома на семейството на Недялка на ъгъла на улиците „Кръстю Пастухов” и „Г. М. Димитров”, дома на Личо Личев на бул. „Шести септември”, на бъдещия кмет Божидар Здравков на улица „Никола Козлев” и др. В архива на Недко са запазени документи, според които през 1923 тъстът и зетят взимат съвместно кредити от няколко банки за строеж по проект на Александър.

Недялка и Александър

Но това време, вероятно 1937 г., Недялка заминава, вероятно по линия на женска организация, на шестмесечен курс в Германия. Александър остава с двете невръстни деца. Той има подход към децата, не само към своите, и те го обичат. Лили, по-млада първа братовчедка на майка ми, си спомня как веднъж, поради карантина се е наложило той да се грижи за нея и да спи в кресло до леглото ѝ. „Той ми беше като втори баща“ казва тя, реплика, която поражда неодобрението на роднините ѝ.

През 1930 г. семейството на Александър и Недялка се премества в София. Живеят на различни места под наем, някъде в района на училище „Априлов“, в което учат децата. Архитектът има планове да изгради по свой проект представителен дом за семейството. Не успява. Всичко е чудесно, или поне така изглежда, докато, някъде в началото на 40-те Александър не се влюбва. Едва сега научавам нещо за началото на тази история от вуйна ми, такава, каквато тя я е съхранила през десетилетията. Дълго се колебах дали да я възпроизведа тук. Реших да го направя, не толкова за да уплътня представата за семейството, колкото защото бях изненадан от това колко малка се оказва София и колко провинциални са нравите в столицата.

Та, през 1941 г. семейството на бъдещата ми вуйна Пашка купува апартамент в нова кооперация. Тя се оказва строена от архитект Върбенов – бъдещият ѝ свекър; по това време Пашка е на дванадесетина години и не познава бъдещия си съпруг. В същата кооперация живее и Райна Попова, родена в Елена учителка, съпруга на юрист. Някакви събрания се провеждат в дома на семейството на вуйна ми и на тях тя се среща с Райна. Скоро след това до ушите на момичето достига клюката, че архитект Върбенов често изпращал Райна до вратата, изчаквал я да се покаже на прозореца и двамата си разменяли въздушни целувки. Клюката ще да е стигнала до ушите и на Недялка, съпругата на архитекта.

Следва мъчителен развод (за него бе дума във фрагмента, посветен на Недялка). Дъщерята (майка ми), дотогава силно привързана към баща си, изпада в нервна криза и депресия и скъсва всякакви отношения с него. По-късно той ще я извади от завещанието си. Завещанието, впрочем, не ще да е включвало кой знае какви активи – годината на смъртта му е 1960. По-скоро символичен жест. Както и първоначалната реакция – репликата, че ще оспорят документа. Странното е, че е била произнесена или поне подкрепена от баща ми. Случката се е разиграла в апартамента, в който са живели вуйна ми и вуйчо ми (сина на Александър), а също и бащата на вуйна ми, който всъщност преди години бил купил апартамента в кооперацията, построена от Александър. Когато дочул репликата, възрастният човек (дядо Вичо), почти не го помня, намерил начин на другата сутрин да подхвърли на дъщеря си, че ако волята на покойника бъде нарушена, той щял да реагира съответно. Какво са означавали тези думи, дъщеря му и до днес не е разбрала. Завещанието, разбира се, не е било оспорено, съмнявам се, че майка ми и баща ми са узнали за думите на дядо Вичо.

Повече от тридесет години по-късно, при реституцията, доколкото разбрах (а аз избягвах да се интересувам от подобни неща), останалите роднини споделяха с майка ми това, което получиха. То не беше много, идваше на части, спомням си гордостта, с която братовчеди на майка ми от Плевен споделяха за успешно възстановена собственост. Историята на тези братовчеди – Грънчарови - също не е безинтересна, дано някога успея да я възстановя.

• Предишна
• Следваща