Милен Русков. Възвишение. Пловдив: Жанет 45, 2011.

Трябва да внимаваш да не земеш някой лист и да речеш „Ей това е писмото”. Ще се излъжеш, все едно кой лист си зел. А чиляк ся бая изкушава от това, за да му е просто и лесно на душата. Един вид: „Край, разбрах ва”. И туй е наистина възможно, но първо ще тряба целия басненик да ся прочете. Кое трае дълго.

Романът „Възвишение” единодушно (и основателно) бе приет от критиката като събитие. Това, което веднага се набива на очи е езикът - специфична стилизация на котленски диалект и въобще на разноречието на епохата. Второто, което също бе забелязано и определяно по различни начини, е насочването на Милен Русков към български сюжет (след две книги, в които българското практически липсва) и проблематизирането на идеологизираната представа за епохата.

Романът представя един ключов за българската история сюжет, нерядко изтласкван в периферията на големия героичен (или мъченически) разказ за епохата – Арабаконашкия обир от 1872 г. и провала на революционната организация. Тези събития са познати от документи, анализи и на първо място от „Миналото” на Стоян Заимов (който е споменат в текста на романа).

Николай Аретов

Отзиви

29 Януари 2012

Посещения: 9896

Прочети още: Нагоре!

Петров, П. Гел, К., Добрева, Д., Рот, Кл., Волф, Г. Нашата Европа.
Български представи за своето и чуждото 1870-1945, С.: Сиела, 2011

Представите за своето и чуждото предизвикват значителен интерес сред изследователите и широката публика. Представителите на „малките” народи много държат да знаят какво мислят другите за тях, склонни са да реагират гневно на неадекватни според тях представи, а и да се хвалят с положителни споменавания, дори когато очевидно са доста повърхностни или проява на елементарна любезност, на личностни комплекси, а в някои случаи и на добре пресметнат интерес. Този кръг от явления отдавна е във фокуса на вниманието на изследователите. Проблематизирането на подобни образи и на националните стереотипи вече е практически задължително за сериозните наблюдения, които се насочват към изковаването и използването на подобни образи, към властовите, а и психологическите мотиви, които ги пораждат. Споровете са по-скоро за това доколко съществуват национални (регионални) специфики, дали те не могат да се обясняват с други причини (социални, културни, религиозни), в какви мрежи от други специфики (социални, полови, религиозни) попадат образите на националното, как взаимодействат с тях и т.н.

Николай Аретов

Отзиви

22 Октомври 2011

Посещения: 4680

Прочети още: Европа: страхове и копнежи

В капиталния труд “История на българската литература” (Сиела, 2000, 880 с.), са обобщени дългогодишните наблюдения на Светлозар Игов върху българската словесност в нейната цялост - от протобългарските надписи до 90-те години на ХХ в. Специално внимание заслужава “Теоретико-историческия модел на българската литература”, предложен във Въведението. Тук са представени както общите методологически предпоставки, които, според Игов, трябва да стоят в основите на всяка наистина съвременна история на българската литература. Приносен характер има въведеното в този контекст от Игов понятие “осево време”, тезата за успоредното съществуване на разновременни явления и стремежът литературата да се разглежда като един голям “мегатекст”, проникновеното представяне на двата възможни подхода - “външно-детерминистки” и “иманентен”, осмислянето на общата криза на историцизма, краткото, но концептуалното оглеждане на българската литературна историография и т. н. Бих си позволил да кажа, че (наред с Тезисите на Н. Георгиев) това е може би най-концептуалния текст за същността на литературната история, писан от български автор в наше време.

Николай Аретов

Отзиви

19 Август 2011

Посещения: 6285

Прочети още: История на Светлозар Игов

По повод тематичния брой на сп. Език и литература, 2001, № 1-2

Още с възникването си през втората половина на ХIХ в., ако не и по-рано, модерната българска хуманитаристика трескаво търси корените на българската култура, открива ги в различни “пластове” и “субстрати”, заявява принадлежността на българите към различни общности, конструира, въобразява и внушава тяхното хилядолетно единство и неподвластност на времето. Основните елементи, разбира се, са два – български и славянски – а дебатът е по-скоро за пропорцията между тях и за значението на другите, относително по-второстепенни елементи, на първо място тракийския. Интересен сам по себе си, този дебат е два пъти по-интересен като илюстрация на зависимостта на хуманитаристиката от политически влияния и обвързаности, от конюнктурни, групови или лични, цели и неформулирани осъзнати и неосъзнати желания.

Николай Аретов

Отзиви

21 Юли 2011

Посещения: 4660

Прочети още: Българската култура и “духът” на Средиземноморието