Чавдар Ценов Кучета под индиго. (Роман) София, Рива, [2012].

 

Категорично харесвам прозата на Чавдар Ценов, но ми е трудно да пише за него. Сигурно голямата част от вината е в мен, но ми се струва, че част от нея е и на автора. Той не е от писателите, които крещят, които се насочват към актуални жанрови и проблеми или заявяват някаква „ясна гражданска позиция”. По-скоро обратното, Чавдар като че ли се пази от злободневното и модното, заобикаля го, гледа го отстрани с иронична усмивка. В първите си книги открито експериментираше с езика, дори с графиката на текстовете си, но сега като че ли се е поотдръпнал и от това.

Прочети още: Индигото. Начин на употреба

Пенчо Ковачев, Защо се самоубиват поетите.
Хроники за отвъдното в българската литература. С.: Изток-Запад, 2013.

 

Според данни от преди няколко години повече от един милион се самоубиват всяка година, а други 10-20 милиона правят неуспешен опит да сложат край на живота си, значителна част от тях на сериозно, някои – с надеждата, че ще бъдат спасени, а посланието, което оправят към някого - разбрано. Ясно е че проблемът е огромен и има различни аспекти – религиозен, философски, психологически, социален и какъв ли още не. Не на последно място, самоубийството е тема на изкуството, а и съдба за част от създателите му. В изкуството то е разглеждано от различни страни, все пак като че ли в последните около два века налага една романтична, идеализираща, героизираща гледна точка. Самоубийците са нещастни влюбени, неразбрани от обществото индивиди. По-рядко в литературата, по-често в живота те са болни хора (не само психически болни), които събуждат съчувствие.

Прочети още: Последният жест на поета

 

Имаше навремето подобна рубрика във в. „АБВ” и нерядко тя представяше задълбочено различни издания. Ще се опитам да се възползвам от този критически жанр, за да представя първите книги на трима относително млади изследователи, на които имам удоволствието (и не само удоволствието) да бъда редактор. Редакторите обичат да правят разни уточнения и аз няма да избягам от тази практика. Първото е към определението „млади” – както е известно, в началото всички го приемаме (не без известно основание) за проява на снизхождение, по-късно му се радваме, ако случайно го получим. Та тримата изследователи – Анна Алексиева, Николета Пътова и Николай Папучиев - са „млади” в един все пак условен смисъл, всъщност и тримата са навлезли в науката, не само заради образователната и пр. степен „доктор”, но и заниманията си с наука. Николета и Анна работят в Института за литература (БАН), от години Николета преподава и в Софийския университет, където работи и Николай; той също за кратко бе в Института преди години, но преподавателския му път преминава през Югозападния университет и Университета в Люблин, струва ми се, че полският му опит се долавя в книгата му, не само в библиографията към нея.

Прочети още: Редакторът представя

 

Иванова, Евгения. Изобретяване на памет и забрава.
„Падналото царство” и „Последния владетел” в националната памет на сърби и българи.
С.: Нов български университет, 2009.

 

За добро или за зло, историята е основен механизъм чрез хората мислят своите нации. Навсякъде този важен оптически уред, тази призма е създадена, а не просто шлифована от различни идеолози, които, както е известно, никога не са единодушни. Те поставят различни акценти в известното, допълват го и изграждат от него Големия разказ за своето. В него има различни възли – основаването, приемането на сегашната религия, победите над враговете и пр. В новото си изследване Евгения Иванова се съсредоточава върху един наистина важен възел – поражението – и го анализира паралелно в два големи национални разказа – българския и сръбския. Е. Иванова отдавна е навлязла в тематиката с книги като „Отхвърлените „приобщени” или процеса, наречен „възродителен”. 1912-1989” (2002), „Балканите: съжителство на вековете. Изследване върху (не)състояването на балканската модерност” (2005), а напоследък и като писател с интересния документален роман-колаж „Фото Стоянович” (2007), който разглежда друг важен възел (Възраждането) в българския Голям разказ по необичаен начин.

Прочети още: Паметта за поражението - травма или героизъм

 

Мирослав Пенков, На изток от Запада. С.: Сиела, 2011.

Сборникът „На изток от Запада” от Мирослав Пенков привлече вниманието. Част от причините са очевидни младият автор – преподавател по творческо писане в Щатите – е похвален от С. Ружди, негови разкази са публикувани в престижни списания и антологии, а книгата му се радва на добър издателски интерес и извън Америка. Подобни неща са интересни и медиите охотно ги тиражират, а М. Пенков дава поредица от смислени интервюта, има хубав двуезичен сайт и явно знае правилата на PR-а.

Всичко това има само частична връзка с текстовете му. А те са много добри и си заслужават активното им лансиране. Един господ обаче знае каква би била съдбата им без това лансиране.

Прочети още: Правилното писане

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.