Няколко думи за автора. Асен Христофоров (1910-1970) е до голяма степен писател по неволя. Той е от Пловдив, учи в Робърт колеж в Цариград, през 1934 завършва London’s School of Economics, връща се в България и се отдава на академична кариера, съвсем млад става професор по икономика. ¹ По това време дебютира в литературата със „Скици из Лондон” (1945), автобиографична книга, която може да бъде определена и като пътепис и която се радва на забележителен успех. Няколко години по-късно Христофоров е уволнен, а след това и разследван за шпионаж и изпратен в концлагера в Белене. До края на живота си няма възможност да се върне към академичните си занимания, но в средата на 50-те години започва да публикува преводи, литературни творби със силен автобиографичен елемент, краеведски изследвания и др. Голяма част от времето си прекарва в Говедарци (Самоковско), селото присъства в много от текстовете му, било с реалното си име, било с по-старото Мацакурци.

Николай Аретов

Критики

20 Юни 2017

Посещения: 2098

Прочети още: Охрид в един непубликуван роман („Хунияда” на Асен Христофоров)

Pro domo sua

Едно от най-радостните за мен събития в литературния живот от последните години е възраждането на интереса към писателя Владимир Полянов. Конкретния подтик за тези редове са няколкото документа, в които се споменава името на писателя, публикувани от Пламен Дойнов в сборника „Чистката в Съюза на българските писатели: 1944. Документи, дневници статии“ (Кралица Маб, 2017). Някои от тях знаех, други не. Събрани на едно място, те го поставят на едно доста челно място сред яростно критикуваните по това време автори. Пробудила се е в размирната 1944 г. гражданската съвест на хора като Ангел Тодоров, Марко Марчевски, Андрей Гуляшки, Камен Зидаров, по малко по особен начин и Димитър Спространов.

От друга страна, интересът към Вл. Полянов, особено към ранното му творчество и към т. нар. „диаболизъм“ постепенно, но постоянно нараства, още от 80-те години. В последно време той достига до своеобразна кулминация, което съвсем не означава, че след това ще спадне – публикации, конференция за диаболизма, готвен специален брой на „Литературен вестник“. Студенти охотно се насочват към неговото творчество, изследователи търсят връзка със семейството му и т. н.

Николай Аретов

Критики

28 Май 2017

Посещения: 1950

Прочети още: За завръщането на Владимир Полянов

Този текст бе публикуван на сайта „Въпреки“ (5 януари 2017), опасявах се, че ще бъде посрещнат враждебно, но той фактически не бе забелязан. По друг повод, пак по покана на „Въпреки“, се върнах към сходна проблематика и се изкушавам, по изключение да публикувам отново тук тези размисли, които, лаская се, могат да станат основа за някакъв повече или по-малко сериозен разговор.

* * *

Промените, настъпили в Европа след падането на Берлинската стена, изправят обществото, далеч не само в България, нито дори само в източната част на континента, пред необходимостта да осмислят миналото – и по-близкото и по-далечното. Тази ревизия е динамичен и многостранен процес, който протича с различна интензивност в различните страни. Би било наивно да се очаква той да бъде завършен някога, още по-малко – да се постигне дори и относителен окончателен консенсус. Историографията отдавна трябва да ни е научила, че отношението към явленията, събитията и личностите от миналото винаги пораждат спорове. И винаги има нещо подозрително, когато тези спорове биват туширани.

Николай Аретов

Критики

08 Май 2017

Посещения: 1821

Прочети още: Литературата на НРБ – няколко десетилетия по-късно

Преди време се опитах да разгледам писателската еволюция на Вл. Полянов след "залеза" на модернистичните му пристрастия, маркиран от няколко творби, между които и скандално известния роман "Слънцето угаснало" (1928), последван от "Вик" (1931), "Черните не стават бели" (1932) и "Гладният вълк. Краят на един роман" (1936). ¹ Това, което ги обединява, е съзнателното излизане от "диаболистичната" експресионистична поетика и насочването към "реалността". Добронамерената критика забелязва и оценява положително това развитие. По повод „Слънцето угаснало“ Д. Шишманов, който е и приятел на автора, пише:

Почнал под влияние на западните диаболици и фантастически писатели, Вл. Полянов доста бърже се освободи от тях и се обърна към действителността. Но нещо, останало от първите "пет години", му попречи веднага да си намери пътя. Една изкуствена трескавост, непремислена докрай психологическа сложност, стремежът на всяка цена да се направи разказът интересен и изненадващ не му даде да направи от трите томчета, които издаде през 1926 и 1927 г. действително сполучени произведения. […]
Неговата нова книга е без съмнение много по-добра от предишните. Запазвайки качествата им: живия темперамент, яркостта на събитията, релефността на образите, тя има, освен това в себе си нещо по-значително, по-спокойно, по-улегнало и много по-близко до нас, нещо, което много повече ни затрогва, защото засега най-болните въпроси на съвременността, които разрешава така, както трябва да бъдат разрешени: в посока на един безкористен, просветлен идеализъм, целящ да направи хората по-добри, а не да им даде само материални облаги. ²

Николай Аретов

Критики

02 Декември 2016

Посещения: 2368

Прочети още: Ероика или още един изход от диаболизма. Случаят Вл. Полянов