Първите "постдиаболистични" романи на Владимир Полянов

 

Предложеното мъгляво заглавие на тези размисли би трябвало да насочва към съдбата на писателя след "залеза" на модернистичните му пристрастия, маркиран от няколко творби, между които и скандално известния роман "Слънцето угаснало" (1928). Ще се опитам да надникна в трите му следващи романа - "Вик" (1931), "Черните не стават бели" (1932) и "Гладният вълк. Краят на един роман" (1936). Това, което ги обединява, е съзнателното излизане от "диаболистичната" експресионистична поетика и насочването към "реалността" - процес, приветстван от критиката, поне в случаите, когато тя намира нещо положително в произведенията на Вл. Полянов. Писателят практически "забравя" значителна част от "увлеченията" на младостта и, по собствените му думи, документирани от анкетата на Ал. Пиндиков, се насочва към "един по-сериозен творчески процес и една по-голяма гражданска отговорност"1

Прочети още: След заник слънце

 

Ранните разкази на Владимир Полянов
в светлината на спомените на писателя

 

В началото на 20-те години на ХХ в. група млади български белетристи (Светослав Минков, Владимир Полянов, Чавдар Мутафов, Георги Райчев и др.) предлагат радикално различен модел на проза, който несъмнено има отношение към езика на българския модернизъм и европейския контекст, в който той битува. Съвременниците долавят новото, което те носят, и се опитват да си го обяснят, като прикачат към някои от тях определението "диаболисти". Етикетът очевидно е пейоративен, той няма аналогия в езика на сериозната европейска критика, очевидна е и близостта му с думата "сатанизъм", която има съвсем друго значение, но се възприема от марксическата1, а и от постмарксическата критика.

Прочети още: Българският диаболизъм в европейски контекст

Добри Немиров в развитието на българската литература за престъпления

 

Изобразяването на престъплението в българската литература представлява много интересен проблем, който съм се опитал да разгледам по-подробно другаде.1 В пределно лаконичен вид може да се каже, че през втората половина на ХIХ и първата на ХХ в. се наблюдава редуване на няколко модела на изобразяване на престъплението. В началото е възрожденският вариант за поруганото семейство, следват съмненията в официалното право, трудно достигнатата идея, че българинът също може да бъде престъпник, обвързване на закононарушенията със социалния ред, с дълбоки пластове от човешката душа и т. н.

Прочети още: Закон и морал

Christophorov1970

 Асен Христофоров е писател по неволя и интелектуалец с особена съдба. Учи в Цариградския Робърт колеж, след това завършва и Лондонския университет (London School of Economics). След юношеските увлечения по литературата, неговите основни амбиции се насочват към науката, а и към обществената активност. Професионален писател Христофоров става след уволнението от Университета (1947), и след освобождаването му от лагера в Белене (1952), където попада след обвинение за шпионаж в полза на Англия. Литературата запълва празнината, компенсира невъзможността за изяви в други сфери.

Прочети още: Непознатите мацакурци

 

Склонни сме да обясняваме поетическите несполуки със скромна култура, несръчно боравене с езика и непознаване на стихосложението, което си има своите правила и норми. Лириката на Радко Радков предлага по-скоро диаметрално противоположния пример – той си служи с богат език, а някои от произведенията му издават виртуозни стихотворни умения. Имал съм случаи да наблюдавам бравурни негови стихотворни импровизации, които са предизвиквали неподправеното възхищение на благосклонно настроена публика от негови приятели, студенти и сътрапезници.

Прочети още: За Радко Радков и/или за поезията

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.