„Белимелецът“ и „Една одисея из Делиорман“
Днес в Бели мел има паметник на Върбан Пенов, считан за основен прототип на Славчо Белимелецът,
дело на скулптура Димитър Ганчев, роден в селото.
Иван Вазов основателно се разглежда като писателят, който олицетворява националната митология, в която борите за национална независимост заемат ключово място. Той фактически не взима сериозно участие в тях, въпреки че е член на местния комитет с Сопот. Въпреки няколкото месеца, прекарани сред хъшовете в Румъния той стои малко встрани от тях, а и преките участници в борбите, особено З. Стоянов, след Освобождението не го възприемат като свой. Това напрежение се задълбочава около Съединението, то се свързва с русофилските му убеждения, които дотолкова обтягат отношенията му със Стамболовото правителство, че Вазов решава да емигрира през Цариград в Русия. Русофилството на Вазов е постоянно, но с годините преминава през интересна еволюция, която, струва ми се, очаква своето задълбочено изследване. Към него може да се прибави и стаеното му несъгласие към всяко насилие, оттам и скептицизма му към бунтовете и революциите, или поне към насилието, което те пораждат.
- Николай Аретов
- Критики
- 17 Октомври 2021
- Посещения: 2199
Миналата година предложих сравнение между Чудомир и Райко Алексиев, сега го допълвам с привличането на друг художник и сатирик - Сава Злъчкин (някъде във фона ще останат фигурите на Константин Щъркелов (р. 1989) и Александър Божинов (1878-1968), като се надявам така да достигна до една по-разслоена представа за популярната култура от първата половина на ХХ в., която няма как да заобиколи Борю Зевзека (1884-1944), Стоян Венев (р. 1904-1989), Илия Бешков (1901-1958) и много други.
Чудомир Сава Злъчкин
- Николай Аретов
- Критики
- 02 Април 2019
- Посещения: 3153
Иван Богданов заема особено място в развитието на българската литературна история и критика, а, бих казал, и в моето лично развитие. Първата книга на литературен историк, която съм прочел, а и препрочитал с удоволствие, е „И те са хора. Трагикомични истории с български писатели” (София: Профиздат, 1965, 2 доп. изд. София: Български писател, 1978, 3 изд. НБУ, 2000.). Наред с няколко други негови книги - „Спътници на първенците” (София: Български писател, 1960), „Кратка история на българската литература в две части.” (Т. 1-2, София: Народна просвета, 1969-1970.) и, струва ми се, „Климент Охридски” (София: Народна просвета, 1966.) и някои от другите очерци, тя се намираше в семейната ни библиотека.
По-късно на няколко пъти съм се връщал към „Кратка история на българската литература”, моят екземпляр е нашарена с подчертавания и бележки. Същото се отнася и до „Тринадесет века българска литература” (Т. 1-2, София: Наука и изкуство, 1983). А трудът на Ив. Богданов, който най-често съм цитирал, несъмнено е „Речник на българските псевдоними” (София: Наука и изкуство, 1961, 2 основно прераб. изд. 1978, 3 изд. 1989) Няма съмнение, че подобно е отношението и на мнозина други литератори, които често се обръщат към Ив. Богданов, когато искат да установят кой стои зад някой псевдоним, какво е публикувано през някоя конкретна година или да се срещнат с неподправени мемоарни сведения за немалко писатели и учени от ХХ в.
- Николай Аретов
- Критики
- 01 Септември 2018
- Посещения: 2924
Прочети още: Българското възраждане в литературноисторическите концепции на Иван Богданов
Читателски бележки
Ще се опитам да споделя читателските си впечатления, без да се задълбавам и без да надниквам в критически писания. (Е, без Уикипедия не мога да мина.) Бележките ми нямат претенция за оригиналност (сигурно други вече са казвали подобни неща, при това по-разгърнато и аргументирано), вероятно някъде са наивни, но поне са искрени.
Преди повече от година прочетох „2666“ и бях разтърсен. Влюбих се в този роман и още съм, въпреки че ми е невъзможно не само да го разкажа, но и да си спомня повечето детайли. Очаквах с нетърпение „Диви детективи“ („Los detectives salvajes“), за който бях чел това-онова, но той, кой знае защо, още не е преведен на български.
- Николай Аретов
- Критики
- 11 Май 2018
- Посещения: 3418
Чудомир и другите е голяма и малко разработена тема. Както в биографичен план, така и по отношение на успоредиците и противопоставянията в словесното и визуалното изкуство. В биографичен план неясна, поне за мен, е провокативната тема жените в живота на Чудомир – съпругата Мара Нонова, връзката с актрисата Мара Пенкова (Вж. Димитрова 1980: 81-83; Минчева 2009), представяна с недомлъвки в различни текстове 1, в анкетата се мярка имената на учителката Чонка Славова и на художничката Невенка, (Димитрова 1980: 51 и 81.), няколко стихотворения от 1912 г. са посветени на Х.У., У. и К.У. (Чудомир 2010: 79, 81, 93). Дали в това благопристойно представяне, съчетано с известни намеци, не може да се потърсят и белезите на провинциализма. Но „не съм от тях, како Сийке“ или поне за момента не набирам куража да навляза в темата. Може и друг път. Ако си позволя един не съвсем коректен израз, тук може да се открият и белезите на провинциализма.
- Николай Аретов
- Критики
- 01 Април 2018
- Посещения: 3347
Прочети още: Чудомир и другите. „Столичанинът“ Райко Алексиев и „провинциалистът“ Чудомир
Страница 2 от 7
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.