Още веднъж за източниците на „Ангария“ от Ас. Христофоров

Няколко думи за автора. Асен Христофоров (1910-1970) е до голяма степен писател по неволя. Той завършва London’s School of Economics през 1934 г., връща се в България и се отдава на академична кариера, съвсем млад става професор по икономика. По това време дебютира в литературата със „Скици из Лондон” (1945), автобиографична книга, която може да бъде определена и като пътепис и която се радва на забележителен успех. Няколко години по-късно Христофоров е уволнен, а след това и разследван за шпионаж и изпратен в Белене. До края на живота си няма възможност да се върне към академичните си занимания, но в средата на 50-те години започва да публикува преводи, литературни творби със силен автобиографичен елемент, краеведски изследвания и др. Голяма част от времето си прекарва в Говедарци, селото присъства в много от текстовете му, било с реалното си име, било с по-старото Мацакурци.

За Христофоров е характерно, че литературните му текстове са предхождани или допълнени от краеведски, като практически всички са посветени на Самоков и близките му села, на първо място Говедарци. Така две години след „Ангария” излиза „Самоков. Исторически очерк” (София: Издателство на Националния съвет на Отечествения фронт, 1962.); на Говедарци и съседните села пък са посветени „Искровете. Историко-географски очерк” (С.: Нар. младеж, 1962. 147 с.) и „Говедарци и околностите му” (С.: Медицина и физкултура, 1967).

Николай Аретов

Критики

19 Май 2016

Посещения: 3132

Прочети още: Историята на едно обвинение в некоректност

Водените доста продължително време и публикувани посмъртно дневници ¹ на една от ключовите фигури в литературния живот през доста десетилетия несъмнено провокират интереса на читателите. Те представляват 297 тетрадки, номерирани от автора и водени от 1933 до 1937 г., след това прекъснати и възстановени с единичен запис от 1958, като редовното писане на записките продължава през 1962 и продължава практически до края на живота му през 1991 г. Публикуваната засега част стига до 1967 г. По волята на автора тетрадките са съхранявани от проф. Стефана Стойкова и предадени на Националната библиотека петнадесет години след смъртта на му.

Николай Аретов

Критики

27 Февруари 2016

Посещения: 2630

Прочети още: Георги Цанев и Ефрем Каранфилов в дневниците на Петър Динеков

Отклонявам изкушението да навляза в лаически разсъждения на тема що е то 9 септември. ¹ Ще се опитам да маркирам само някои страни на събитието, като вниманието ми е насочено главно към реакцията на писателите и интелигенцията като цяло (прескачам въпроса дали всички писатели по условие са част от интелигенцията).

И така, превратът на 9 септември 1944 г. сменя едно ново правителство – на Константин Муравиев от 2 септември, което трескаво търси път към радикална промяна на политиката. По негово време – на 5 септември - СССР обявява война на България, дни по-късно – на 8 септември България пък обявява война на Германия; същият ден съветски войски навлизат в България, страната се оказва във война и с двата лагера. (По-рано, на 14 декември 1941 г. България е обявила „символична” война на САЩ и Англия.) Очевидно положението на страната на международната сцена е доста комплицирано. Не особено блестящо е положението вътре в страната (купонна система, черна борса и пр.), особено след бомбардировките.

Николай Аретов

Критики

24 Април 2015

Посещения: 2372

Прочети още: Още нещо за „алтернативата”: 9 септември в прозата на Ас. Христофоров

Л. Канов е един нетипичен за българската литература писател. Както е добре известно той има друга професия и, доколкото може да се съди от собствените му литературни текстове, започва да пише по един по-скоро бохемски и авагардистки начин заедно с приятеля си Владимир Бояджиев, без сериозни намерения да се наложи в официалната българска литература от края на 70-те години. По-късно, през 1990 г., съвместният им опит (Апокалипсис тогава. Мост, 1990), завършен от Канов, излиза в 50 екземпляра, което е по-скоро жест със сложна мотивировка, отколкото типичен писателски дебют. Тази първа книга обаче въвежда Л. Канов в литературата, през следващата година излиза втората му книга Човекът куковица, а уникалната му позиция – политически затворник, емигрант в Канада и САЩ, психиатър - привлича вниманието на публиката и медиите. По това време – първите години след падането на Берлинската стена – до българската публика започват да достигат и други автори емигранти, по правило с известен литературен актив, Канов като че ли е първият „дебютант”. При това твърде различен както от „старите”, в смисъл публикували и по-рано, (Л. Огнянов, Д. Инкьов, Ат. Славов, Цв. Марангозов, Д. Бочев), така и от по-късно появилите се „млади” (З. Карабашлиев, Ружа Лазарова, Капка Касабова), които виждат литературата по доста по-различен начин, а и си поставят по-различни цели.

Николай Аретов

Критики

20 Ноември 2014

Посещения: 2421

Прочети още: Литература и политика: Случаят Любомир Канов