Отклонявам изкушението да навляза в лаически разсъждения на тема що е то 9 септември. 1 Ще се опитам да маркирам само някои страни на събитието, като вниманието ми е насочено главно към реакцията на писателите и интелигенцията като цяло (прескачам въпроса дали всички писатели по условие са част от интелигенцията).

И така, превратът на 9 септември 1944 г. сменя едно ново правителство – на Константин Муравиев от 2 септември, което трескаво търси път към радикална промяна на политиката. По негово време – на 5 септември - СССР обявява война на България, дни по-късно – на 8 септември България пък обявява война на Германия; същият ден съветски войски навлизат в България, страната се оказва във война и с двата лагера. (По-рано, на 14 декември 1941 г. България е обявила „символична” война на САЩ и Англия.) Очевидно положението на страната на международната сцена е доста комплицирано. Не особено блестящо е положението вътре в страната (купонна система, черна борса и пр.), особено след бомбардировките.

Прочети още: Още нещо за „алтернативата”: 9 септември в прозата на Ас. Христофоров

 

Л. Канов е един нетипичен за българската литература писател. Както е добре известно той има друга професия и, доколкото може да се съди от собствените му литературни текстове, започва да пише по един по-скоро бохемски и авагардистки начин заедно с приятеля си Владимир Бояджиев, без сериозни намерения да се наложи в официалната българска литература от края на 70-те години. По-късно, през 1990 г., съвместният им опит (Апокалипсис тогава. Мост, 1990), завършен от Канов, излиза в 50 екземпляра, което е по-скоро жест със сложна мотивировка, отколкото типичен писателски дебют. Тази първа книга обаче въвежда Л. Канов в литературата, през следващата година излиза втората му книга Човекът куковица, а уникалната му позиция – политически затворник, емигрант в Канада и САЩ, психиатър - привлича вниманието на публиката и медиите. По това време – първите години след падането на Берлинската стена – до българската публика започват да достигат и други автори емигранти, по правило с известен литературен актив, Канов като че ли е първият „дебютант”. При това твърде различен както от „старите”, в смисъл публикували и по-рано, (Л. Огнянов, Д. Инкьов, Ат. Славов, Цв. Марангозов, Д. Бочев), така и от по-късно появилите се „млади” (З. Карабашлиев, Ружа Лазарова, Капка Касабова), които виждат литературата по доста по-различен начин, а и си поставят по-различни цели.

Прочети още: Литература и политика: Случаят Любомир Канов

 

Според популярното психологическо разбиране „Паметта е способността на мозъка да приема, обработва (разбира) и съхранява определено количество информация, която да може да възпроизведе и използва в бъдещ момент.” 1 Всъщност, тя може да бъде разглеждана като по-сложен феномен, изграден от различни елементи, натоварени с представи за миналото – собственото, на общността, за лично преживяното минало и за по-далечното. Съществува ли алтернативна „колективна памет” 2 за процеси и събития от времето на предишни поколения, различна от „историята” (разграничаването е по П. Нора 3)? И ако съществува, кой е нейният субект, кои са нейните източници, по-скоро – кои доминират – официалните (учебници и публицистика) или „интимните” (М. Хърцфелд 4) (семейни и местни предания и пр.) По-точно ще е да се попита не само и не толкова за доминирането, колкото за разпределението на ролите между тях, за това в какви ситуации на преден план излизат тезите на едната или другата структура. Кога и доколко официалното и интимното са в конфликт и как индивидът се справя с него.

Прочети още: За една „христоцентрична” ревизия на колективната национална памет

Асен Христофоров (1910-1970) е значителен писател, с необикновена съдба. Той завършва първо Робърт колеж в Цариград (1931), след това London’s School of Economics (1934), връща се в България, отдава се на академична кариера и съвсем млад става професор по икономика. По това време дебютира в литературата със „Скици из Лондон” (1945), автобиографична книга, която се радва на заслужена широка популярност.

Прочети още: Асен Христофоров и английската литература. Рискът от свръхинтерпретация

Иван Вазов олицетворява доминиращата в българската литература представа за писателя, за писателското отношение към света, към българина, към българската природа. Тази представа охотно е подета от образователната институция, до голяма степен – и от критиката – и оформя мисленето на другите пишещи и особено на читателската публика. Но съществуват и други, алтернативни гледни точки, които закономерно се изявяват и чрез открити или завоалирани възражения към каноничния писател Ив. Вазов. Тук ще бъде разгледан един случай на подобни несъгласия, приели формата на задочен спор за Великата рилска пустиня и нейния автор.Те се откриват в текстове от средата на ХХ в. и са дело на един подчертано неканоничен писател – Асен Христофоров.

Прочети още: Един задочен спор за Великата рилска пустиня

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.