Връзките на българите с Русия се изграждат на основата на общия славянски произход и езиковата близост, православието е вторият фактор, който има относително по-малко значение. Образите на Русия заемат важно място в българската национална митология. (Аретов 2006) Те са представяни като древни, широко разпространени и доминират през ХХ в., срещат се в многобройни текстове, с тяхното изковаване и налагане са ангажирани различни идеологически и пропагандни структури и институции. Това положение е сравнително ново. Русия практически отсъства или заема периферно място в менталната карта на света, която се открива в българската книжнина от XVIII и първите десетилетия на ХІХ в. Наблюденията показват, че познатите образи на Русия всъщност са възникнали сравнително късно и са наложени от държавните институции (на първо място образованието) и от пропагандата. (Аретов 1995: 44-63) При цялото им многообразие основните варианти могат да бъдат сведени до две фигури и разказите за тях – Дядо Иван (Данова 1980: 28-33; Ангелов 1964: 486-489; Мутафчиева 1974: 109-117) и Райна българска царкиня. Първият от тях има два варианта – руският цар (потенциален) освободител и руският генерал. Повествованията за Райна, които носят сходни внушения, са относително по-малко познати и не така прозрачни. (Aretov 2011: 69-89) Не е съвсем ясно кога възникват тези митологеми, около генезисът им се водят спорове, но познатите им варианти са късни, свързани със средата и втората половина на ХІХ век. Въпреки някои по-ранни опити, тяхното присъствие в литературата се свързва преди всичко с времето около Руско турската освободителна война от 1877-1878 и с голямата фигура на Иван Вазов.

Прочети още: Образи на Русия в българската книжнина от XIX век и техния политически контекст

(Рашко и Илия Блъскови)



Опозицията град - село присъства в българската литература през XIX и става особено актуална през ХХ в. Градът, сам по себе си и като литературен образ, съществува, разбира се, много по-рано, включително и на Балканите. Сред няколкото му интерпретации, познати в българската култура от Средновековието, а в други - и от по-рано, се откроява образът на Вавилон (градът) като блудница, която е греховна, злонамерена, враждебна и трябва да бъде унищожена. Друг интересен образ е завладяването на града (свой или чужд, покварен или свещен) 1, обратният вариант - съграждането на града практически отсъства в българската култура преди средата на ХХ в., когато става актуална един нов вариант на изконния мит.

Прочети още: Град и село - напрежението между два идеологически полюса в едно семейство

 

Любен Каравелов дебютира като белетрист в Русия през 1860 г. с разказа „Войвода”. Неговите повести и разкази, писани в Русия, публикувани на руски и обединени в сборника “Страницы из книги страданий болгарского племени” (Москва, 1868) представляват обособен дял в творчеството му. Те са писани с ясната задача да спечелят съчувствието на тукашната публика за каузата на българския народ и с тях той си спечелва име на изявен писател и говорител на своя народ.

Прочети още: Сръбските повести и разкази на Л. Каравелов

 

Безспорно най-значителното ново явление в българската литература от първото десетилетие след Освобождението са мемоарите, посветени на борбите за национална независимост. Голямата фигура в жанра несъмнено е Захари Стоянов, но редом с него стоят и други мемоаристи. Всички те изграждат една до голяма степен обща картина на наскоро приключилата епоха. Нещо повече, основните мемоари на участниците в революционното движение са плод на общ замисъл и съвместна работа, която включва предварителни обсъждания, размяна на текстове и пр. 1 В края на 1876 г. Ст. Заимов, Н. Обретенов и К. Ботев попадат заедно в затвора и решават да документират събитията, в които те и други затворници са участвали. В началото на следващата година те се опитват да спечелят за каузата и З. Стоянов. 2 По същото време и други имат подобни идеи. След Освобождението и завръщането от заточение Ст. Заимов, Н. Обретенов и З. Стоянов са заедно в Русе, към тях понякога се присъединява и Ст. Стамболов. Те разполагат както със записките си от затворите (в които влизат и разкази на други революционери), така и архива на Русенския комитет. Продължава и събирането на спомени на други участници в събитията. 3 Заимов заминава да учи в Русия, а З. Стоянов и Н. Обретенов продължават делото. По думите на К. Мирчева “ролите са точно разпределени. Захари е авторът, а Никола – прилежният събирач.” След завръщането от Русия към тях се присъединява и Заимов, който в своите “Етюди” за вече излезлите “Записки” на З. Стоянов отправя и редица критични бележки. По малко по-специфичен начин в същото начинание участва и поп Минчо Кънчев, чиито записки са ползвани от Ст. Заимов, а може би и от З. Стоянов, от своя страна авторът на “Видрица” ползва текстове на Каравелов.

Прочети още: Литературните пристрастия на революционерите от “Миналото” на Стоян Заимов и българската...

Религиозната толерантност е, разбира се, най-същностният аспект на толерантността. Всъщност всяка друга толерантност е донякъде метафора на верската. От друга страна толерантносттта в чист вид предполага познаване на чуждото и интерес към него. Мирното, но дезинтересирано отношение към другия, от когото се отделяме с висока стена, е нисша форма на толерантност. Българският език дава възможност да се разграничават “проявите на търпимост” от “толерирането”. Очевидно може да се потърси някакво вътрешно степенуване, вътрешно диференциране на отношението към другия: непознаване, войнствено неприемане, дезинтересиране, просветено любопитство и накрая - толерантност, съчетаваща интерес към другия, отхвърляне на собствената привилегирована уникалност, желание за мирно съсъществуване. В чист вид крайната степен на толерантността е може би абстракция, ако се приеме, че по природа човек се нуждае от някакъв “друг”, върху когото да проектира своето негативно и да се държи враждебно с него. Доколкото може да се говори за нарастване на толерантността, това от известна гледна точка представлява разширяване на територията на своето по линията - род - племе - нация - вяра - раса - човечество - жива природа. Но на всички етапи остава да съществува представата за враждебния друг. Нещо повече, съществува цяла градация на другостта: най-отдалечен от своето е игнорирания друг, от когото практически не се интересуваме, следва враждебния друг, после близкия друг (т. е. този, когото сме склонни да започнем да възприемаме като свой) и т. н.

Прочети още: Трите вери през погледа на Софроний Врачански и проблема за религиозната толерантност

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.