Литературата обсъжда по свой начин парите и всичко свързано с тях. Значението на опозицията богатство – бедност се изменя във времето, като в ранните периоди тя далеч не толкова значима за културата, колкото през модерната епоха. Когато става дума за литература, трябва да се държи сметка за това как се означават парите, богатството, как се представят те. Преки разсъждения за тях разбира се не липсват, както и персонажи, маркирани като „богати” или „бедни”, като това понякога е основната им характеристика. От един момент нататък сравнително лесно се откриват сюжетите за натрупване, заграбване или, по-често, разпиляване на някакво богатство. И все пак, какво е богатство (в литературата и не само в нея) – притежаване на пари, на злато и други атрибути на заможния живот (които варират в различните култури, а и в различните периоди 1). Или притежаване на капитал, който не е непременно свързан с разточителен живот; в протестантските култури са разпространени реални и литературни сюжети за спартански живеещи едри капиталисти. Границата, отвъд която притежаваното имущество започва да се възприема като богатство, е относителна, подвижна, а и се определя субективно – критерият е един в Париж на Луи XIV, друг в Детройт по времето на Хенри Форд, трети в някое балканско село през османския период, а четвърти, да кажем, – в Етиопия в началото на 21 в.

Прочети още: Представи за бедняка в българската литература от времето на Славейковци („Народен” и „Песен на...

Темата за Софрониевия диалог със света е значима, но и твърде многостранна и обемна, тя отдавна привлича изследователите, които често се насочват към различни междутекстови връзки, типологически сходства и аналогии с представителни образци на европейската култура в оригиналните и преводни творби на Софроний Врачански. Ветрилото на този тип отношения е много широко – от преводи (Езоп, Кантемир и много други) през традиционни сюжети до източници на мотиви, попаднали в класически творби като пиесите на Шекспир – за мен една особено интересна изследователска насока, която, освен другото, разкрива усвояването на езика на общата европейска култура. Отделен и много важен проблем представляват линиите на приемственост, които тръгват от Софроний продължават в по-късната българска книжнина. Той заслужава отделно разглеждане.

Прочети още: Софроний Врачански и европейската култура: Предпочитания и желания на изследователите

 

В началото някои биографични данни, който разкриват географския контекст, в които е ситуиран разглежданият автор и неговото семейство. В случая този контекст представлява добра изходна точка към различните частично застъпващи се, частично противоречащите се (поне от днешна гледна точка) идентичности, което пък от своя страна въвеждат в не чак толкова ясния проблем за културата (или културите), към която може да бъде отнесено книжовното наследство на Миларов.

Прочети още: Къде е родината? Казусът Светослав Миларов

Историческите сюжети са само един от пътищата за изграждане на националната митология, може би най-директният, но едва ли най-разпространеният. Редом с него съществуват и митични сюжети, които индиректно и иносказателно повествуват за съвременността, за близкото минало или за някакъв хронологически неопределен момент, за непрекъснато повтарящи се събития. Много често тези сюжети, натоварени с митично знание, са свързани с икономиката на жените. В известен смисъл индиректното въвеждане на сакралната истина е дори по-характерно за митологията.

Прочети още: „Икономиката на жените” в българската словесност от ХІХ век. Няколко славянски примера

 

Връзките на българите с Русия се изграждат на основата на общия славянски произход и езиковата близост, православието е вторият фактор, който има относително по-малко значение. Образите на Русия заемат важно място в българската национална митология. (Аретов 2006) Те са представяни като древни, широко разпространени и доминират през ХХ в., срещат се в многобройни текстове, с тяхното изковаване и налагане са ангажирани различни идеологически и пропагандни структури и институции. Това положение е сравнително ново. Русия практически отсъства или заема периферно място в менталната карта на света, която се открива в българската книжнина от XVIII и първите десетилетия на ХІХ в. Наблюденията показват, че познатите образи на Русия всъщност са възникнали сравнително късно и са наложени от държавните институции (на първо място образованието) и от пропагандата. (Аретов 1995: 44-63) При цялото им многообразие основните варианти могат да бъдат сведени до две фигури и разказите за тях – Дядо Иван (Данова 1980: 28-33; Ангелов 1964: 486-489; Мутафчиева 1974: 109-117) и Райна българска царкиня. Първият от тях има два варианта – руският цар (потенциален) освободител и руският генерал. Повествованията за Райна, които носят сходни внушения, са относително по-малко познати и не така прозрачни. (Aretov 2011: 69-89) Не е съвсем ясно кога възникват тези митологеми, около генезисът им се водят спорове, но познатите им варианти са късни, свързани със средата и втората половина на ХІХ век. Въпреки някои по-ранни опити, тяхното присъствие в литературата се свързва преди всичко с времето около Руско турската освободителна война от 1877-1878 и с голямата фигура на Иван Вазов.

Прочети още: Образи на Русия в българската книжнина от XIX век и техния политически контекст

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.