Стефан Стамболов (1854-1895) заема много особено място в българската история и в българската литература. Едва ли има друга личност, която да е пораждала толкова противоречиви оценки, да е била толкова мразена и възхвалявана едновременно и за едни и същи неща. Това двойствено отношение започва още със съвременниците и продължава и до наши дни. В едни моменти “стамболовистите” доминират, по-чест обаче противниците му взимат връх и или го обвиняват във всички смъртни грехове (от користолюбие до откровен разврат), или съзнателно премълчават неговото дело. Част от обяснението може да се потърси в острия характер на Стамболов и способността му да си създава врагове, но главното е в действията му на политическата сцена. Всъщност нещата там са ясни – Стамболов несъмнено е голямата фигура сред “строителите на съвременна България” (по знаменитото определение на Симеон Радев), с всички сили и средства (не винаги напълно коректни) той воюва за модернизирането на новоучредената българска държава. Тази негова “свръхзадача” не може да не го въвлече в конфликти с мощното руско влияние и неговите защитници. На първо място сред тях излизат и яростните антистамболовисти, които стигат до откровено политическо убийство, до съзнателно очерняне, а по-късно – и до последователно изличаване на името му от историческите писания.
- Николай Аретов
- Възраждане
- 17 Май 2011
- Посещения: 5585
Формулирането на темата на днешния форум провокира в мен желанието да споделя някои уточнения и по-различни гледни точки към визираната проблематика. Ще се опитам да го направя в следния ред.
- Николай Аретов
- Възраждане
- 05 Май 2011
- Посещения: 5133
Прочети още: Идентичност и християнство – смисъл и (зло)употреби
Конкретният подтик за тези размисли ме сполетя, докато препрочитах предговора на Н. Хайтов към спомените на П. Хитов. В този любопитен текст авторът не само откровено доизгражда една митология, но и по непривично искрен, на места дори наивен начин говори за издания, тиражи, читателски интерес. Общата картина ми бе ясна предварително, но детайлите също са интересни. И затова реших да проверя как са издавани мемоаристите, които разказват за Българското възраждане, какво е отношението към тях, в какви слоеве на словесността попадат. Тук може само бегло да се маркира и още един кръг от въпроси – каква е рецепцията на мемоарите и на конкретните издания, какви истории разказват за тях издателите им, какво е отношението на съвременниците на автора (т. е. на другите участници или свидетели на събитията), на литературната критика, на историографията. И на последно място – на “обикновените” читатели. Те наистина са най-важните възприематели, но тяхното възприемане е функция от възприемането на специализираните (в известен смисъл – и привилегировани) групи възприематели. И особено на институциите, на първо място образователната система – рецепцията на една творба пряко зависи от това дали е включена в образователните програми. Друг е въпросът, че тази зависимост е многоаспектна, в някои случаи изучаването на даден текст отблъсква читателите.
- Николай Аретов
- Възраждане
- 12 Април 2011
- Посещения: 6471
Ще се опитам да хвърля един бегъл поглед към изображенията на кафенетата, кръчмите, „салоните” и хановете в някои представителни творби от българската литература от ХІХ в., за да потърся някакъв по-общ образ на българската и балканската култура от този период. Предварително признавам, че могат да се намерят и други примери, които не винаги съответстват на предложените обобщения, но нямам амбицията за каквато и да е изчерпателност. Така или иначе, към подобни обобщения трябва да се отнасяме с известна доза здрав скептицизъм и защото очевидно литературата не е обективен документ за времето (друг е въпросът дали такива документи въобще съществуват), много по-често нейните изображения имат субективен, тенденциозен, дори „пожелателен” характер. И все пак, нека опитаме.
- Николай Аретов
- Възраждане
- 05 Април 2011
- Посещения: 5031
Обсъжданата тема предполага едно заслужено апологетично отношение към университета като институция и към статута на знанието, което той събира, съхранява и предава. Подобно отношение съвсем не ми е чуждо, но ми се иска в случая да погледна на нещата от малко по-друга гледна точка, която разбира се не е кой знае колко нова. Доколкото скромният ми университетски и академичен опит ми позволява да съдя, в момента съществува някаква странна ситуация, в която по неочакван начин се смесват две диаметрално противоположни тенденции. Естествено навсякъде имам предвид преди всичко хуманитаристиката. С изненада ми се е случвало да установя, че сред студентите и дипломиралите се наскоро специалисти доминира увереността в абсолютното знание, дори в единственият правилен прочит на даден текст или творба. Подмолно или при едно по-ограничено малцинство се забелязват проявите на характерното за постмодернизма недоверие в метаразказите, в големите разкази1, което лесно отвежда до доста прибързаното съмнение във всякакъв авторитет и по-точно до незаинтересованост от вече съществуващите мнения. Историята на проблема е част от неговото осмисляне, а познаването й е предпоставка за решаването му и това е аксиома, която днес често се приема с любезно мълчание. При това точно многообразието от хронологически сменящи се интерпретации и гледни точки може да разкрие езиковите игри, които са използвани за налагането им, набавянето на легитимност и авторитет, от които се интересуват постмодерните автори, постструктуралистите. Казано твърде на едро, точно такъв е подходът- на М. Фуко в "археологическите" му трудове - "История на лудостта в класическата епоха", "Надзор и наказание", "История на сексуалността".
- Николай Аретов
- Възраждане
- 31 Март 2011
- Посещения: 5084
Страница 5 от 7
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.