Конкретният подтик за тези размисли ме сполетя, докато препрочитах предговора на Н. Хайтов към спомените на П. Хитов. В този любопитен текст авторът не само откровено доизгражда една митология, но и по непривично искрен, на места дори наивен начин говори за издания, тиражи, читателски интерес. Общата картина ми бе ясна предварително, но детайлите също са интересни. И затова реших да проверя как са издавани мемоаристите, които разказват за Българското възраждане, какво е отношението към тях, в какви слоеве на словесността попадат. Тук може само бегло да се маркира и още един кръг от въпроси – каква е рецепцията на мемоарите и на конкретните издания, какви истории разказват за тях издателите им, какво е отношението на съвременниците на автора (т. е. на другите участници или свидетели на събитията), на литературната критика, на историографията. И на последно място – на “обикновените” читатели. Те наистина са най-важните възприематели, но тяхното възприемане е функция от възприемането на специализираните (в известен смисъл – и привилегировани) групи възприематели. И особено на институциите, на първо място образователната система – рецепцията на една творба пряко зависи от това дали е включена в образователните програми. Друг е въпросът, че тази зависимост е многоаспектна, в някои случаи изучаването на даден текст отблъсква читателите.

Прочети още: Издателската съдба на възрожденските мемоари


Ще се опитам да хвърля един бегъл поглед към изображенията на кафенетата, кръчмите, „салоните” и хановете в някои представителни творби от българската литература от ХІХ в., за да потърся някакъв по-общ образ на българската и балканската култура от този период. Предварително признавам, че могат да се намерят и други примери, които не винаги съответстват на предложените обобщения, но нямам амбицията за каквато и да е изчерпателност. Така или иначе, към подобни обобщения трябва да се отнасяме с известна доза здрав скептицизъм и защото очевидно литературата не е обективен документ за времето (друг е въпросът дали такива документи въобще съществуват), много по-често нейните изображения имат субективен, тенденциозен, дори „пожелателен” характер. И все пак, нека опитаме.

Прочети още: Кафенета, кръчми, салони и ханове в българската литература от втората половина на ХІХ в.

 

Обсъжданата тема предполага едно заслужено апологетично отношение към университета като институция и към статута на знанието, което той събира, съхранява и предава. Подобно отношение съвсем не ми е чуждо, но ми се иска в случая да погледна на нещата от малко по-друга гледна точка, която разбира се не е кой знае колко нова. Доколкото скромният ми университетски и академичен опит ми позволява да съдя, в момента съществува някаква странна ситуация, в която по неочакван начин се смесват две диаметрално противоположни тенденции. Естествено навсякъде имам предвид преди всичко хуманитаристиката. С изненада ми се е случвало да установя, че сред студентите и дипломиралите се наскоро специалисти доминира увереността в абсолютното знание, дори в единственият правилен прочит на даден текст или творба. Подмолно или при едно по-ограничено малцинство се забелязват проявите на характерното за постмодернизма недоверие в метаразказите, в големите разкази1, което лесно отвежда до доста прибързаното съмнение във всякакъв авторитет и по-точно до незаинтересованост от вече съществуващите мнения. Историята на проблема е част от неговото осмисляне, а познаването й е предпоставка за решаването му и това е аксиома, която днес често се приема с любезно мълчание. При това точно многообразието от хронологически сменящи се интерпретации и гледни точки може да разкрие езиковите игри, които са използвани за налагането им, набавянето на легитимност и авторитет, от които се интересуват постмодерните автори, постструктуралистите. Казано твърде на едро, точно такъв е подходът- на М. Фуко в "археологическите" му трудове - "История на лудостта в класическата епоха", "Надзор и наказание", "История на сексуалността".

Прочети още: За проблематичността на академичното знание

 

Из историята на едно забравено литературно съперничество

 

Голямата фигура на Иван Вазов несъмнено доминира в българската поезия от първите следосвобожденски десетилетия. Но с нея очевидно не се изчерпва цялостната картина, която винаги е по-богата от портрета на най-значителния представител на една епоха. А и самата епоха е до голяма степен изкуствено разсечена на две от 1878 г. Всъщност Вазов е сред най-изявените представители и на предосвобожденското време, въпреки че по правило не се разглежда в неговия контекст и не се търси динамиката на отношенията му със съвременниците. Големият сюжет, който литературната история предлага е свръхестественото раждане на Поета в прибоя на големите исторически събития, бързото му израстване и славните му дела, завършили със сблъсъка му със следващото поколение поети, групирани в кръга “Мисъл”. В най-общи линии този сюжет несъмнено е верен, но всеки от неговите епизоди може да бъде проблематизиран. Може би най-наложително е проблематизирането на отношенията с поетите от поколенията преди “Мисъл”. А тези отношения включват както близост и приемственост, така и съперничества и разграничавания. Когато съперниците не са от ранга на Хр. Ботев техните реплики в поетическите дуели по правило биват потиснати и изтласкани в периферията на литературноисторическата памет.

Прочети още: Иван Вазов и Васил Попович

 

Проблемът за взаимоотношенията между свое и чуждо има различни аспекти. Тук ще бъде направен опит да се разгледат два от тях. Единият е образът на чуждото във възрожденската драматургия, другият – чуждите образци, въздействия и типологически сходства, които определят развитието на жанра. Привидно двата проблема като че ли нямат връзка помежду си. От известна гледна точка обаче връзка съществува и тя е същностна за цялостното развитие на българската литература през ХІХ, пък и през ХХ в. Съзнателно или несъзнателно авторите на първите новобългарски поетически и белетристични произведения следват някакви образци, които познават от преводната литература или от чужди произведения, четени в оригинал или изучавани в чужди (на първо място руски) учебни заведения. Това развитие е особено ясно при драматургията, чието оформяне в средата и втората половина на ХІХ в трудно може да бъде изведено от някаква предходна еволюция на домашни образци, въпреки че подобни опити са правени. От друга страна, ползата и вредата от театралните представления е една от най-широко обсъжданите теми във възрожденския печат. Съществена част от възраженията са твърденията, че театъра е нещо чуждо и излишно за българската публика. До това, в крайна сметка, се свежда позицията на Тодор Икономов, който е най-аргументираният критик на театъра. (Икономов 1872: вж. текста в Критика 1981: 245-252.) Може би и като реакция срещу тези обвинения възрожденската драматургия е жанрът, в който различните варианти на темата за опасностите, които чуждото носи, заема относително най-голямо място.

Прочети още: Свое и чуждо във възрожденската драматургия

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.