За мен темата на форума представлява провокация поне в три аспекта. Първата ми реакция е срещу деепричастието в заглавието, което влиза в конфликт с някаква (може би остаряла) езикова норма. Вторият и по-съществен аспект е, че говоренето някак изпреварва слушането и мисленето. И третият е до болка познатото предварително допускане, че е известно що е това Възраждане и че неговата ценност не се нуждае от доказване. Заглавието на това есе стреми да събере тези три аспекта в едно, а самият текст се опитва донякъде да навлезе в единия, който, според мен, е свързан със естествената последователност на познавателния процес, а и на говоренето за явленията. В общия случай те първо попадат в сетивата, осмислят се в някаква степен и след това се говори за тях. Друг възможен случай е да се мисли нещо, което не е възприето от сетивата, а е създадено от въображението, и след това да се говори за него. Третият случай, който няма нищо общо с университетското преподаване и научното изследване, е да се говори едновременно с мисленето и дори преди него.

Прочети още: Мислейки Възраждането, слушайки (за) Възраждането

Казусът Светослав Миларов

 milarov2

Интересен дял от мемоарната литература представляват записките за затвори и заточения1, които са типични за следосвобожденската епоха, но първите образци се появява по-рано. Проблематиката е универсална, към нея са възможни различни подходи. В световната литература могат да се открият разнообразни модели за мемоарно и фикционално пресъздаване на затворите, които се съдържат в класически творби от ХIХ в. като “Записки от мъртвия дом” на Ф. Достоевски, “De profundis” на О. Уайлд, “Моите затвори” на П. Верлен, както и появилите се малко по-рано и преведени на български “Тъмниците ми” на С. Пелико и т. н. Затворът присъства в “Клетниците” на В. Юго и “Граф Монте Кристо” на А. Дюма, където са въведени мотивите за несправедливото наказание, за възмездието и отказа от възмездие. По-късно затворът и следствените действия ще попаднат в “Чужденецът” на А. Камю, в творчеството на Фр. Кафка и т. н., у нас той привлича вниманието на социолога Иван Хаджийски, който написва “Из философията на съвременния затвор. Наблюдения и размишления върху неговото възпитателно действие” (1937).

Прочети още: Затворническите мемоари

Крайно интересната тема "Риторики на литературоведския дискурс" има своя злободневен аспект. Струва ми се, че задълбоченото осмисляне на съвременното състояние може да стане и чрез връщане към миналото. Картината на по-ранните критически стратегии, на риторическите позиции и типа аргументации може да се окаже полезна при осмислянето на днешното положение, което се характеризира по-скоро с недоизбистреност и търсене, отколкото с ясно очертани типове и изходни позиции.

Прочети още: Критически стратегии в/към възрожденската литература

 

Двама братя (1888-1889) от Илия Блъсков

 

Думата просвещение има поне две близки, но далеч не идентични значения, които понякога се смесват. От една страна, Просвещението (Enlightenment, Lumières, Aufklärung) е голямо идейно течение и културна епоха, която бива откривана далеч не само в европейската история. От друга страна, думата просвещение (education) може да се схваща като старинен или стилистично маркиран вариант на думата просвета. Смесването между двете понятия е особено характерно за по-непрецизното говорене за Българското просвещение. Нещо подобно се наблюдава и при термина сантиментализъм. И в двата случая явленията от сферата на културата и историята не съвсем правомерно се обвързват с явления от друг пласт, бил той социален, психологически или дори битов. И в двата случая объркването има своите обективни предпоставки. Несъмнено съществува Българско просвещение, част от Балканското, то има своите типологически сходства с най-характерните варианти на Европейското просвещение (във Франция, Великобритания, Германия, Русия), но и своя специфика, която го отличава дори от аналогичните явления у съседните народи – гърци, сърби и пр. При това навсякъде идеолозите на Просвещението настояват за развитие на просветата, за образоване на хората от всички социални слоеве – процес, който е особено характерен за Българското просвещение. Или, казано опростено, за Българското просвещение е по-характерно развитието на просветното движение, докато „високите” философски и идеологически пластове на Просвещението остават на втори план, реализира се чрез частични преводи и намират своите последователи в един по-тесен кръг интелектуалци, които фактически са маргинализирани. Същото важи и за сантиментализма, който най-често е мислен като сантименталност и сълзливост. В някакъв смисъл нещо подобно може да се каже и за теологическите опити сред българите, които, доколкото ги има, са обвързани по-скоро с политически и дори практически проблеми.

Прочети още: Два образа на книгата от времето на Просвещението

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.