Обсъжданата тема предполага едно заслужено апологетично отношение към университета като институция и към статута на знанието, което той събира, съхранява и предава. Подобно отношение съвсем не ми е чуждо, но ми се иска в случая да погледна на нещата от малко по-друга гледна точка, която разбира се не е кой знае колко нова. Доколкото скромният ми университетски и академичен опит ми позволява да съдя, в момента съществува някаква странна ситуация, в която по неочакван начин се смесват две диаметрално противоположни тенденции. Естествено навсякъде имам предвид преди всичко хуманитаристиката. С изненада ми се е случвало да установя, че сред студентите и дипломиралите се наскоро специалисти доминира увереността в абсолютното знание, дори в единственият правилен прочит на даден текст или творба. Подмолно или при едно по-ограничено малцинство се забелязват проявите на характерното за постмодернизма недоверие в метаразказите, в големите разкази1, което лесно отвежда до доста прибързаното съмнение във всякакъв авторитет и по-точно до незаинтересованост от вече съществуващите мнения. Историята на проблема е част от неговото осмисляне, а познаването й е предпоставка за решаването му и това е аксиома, която днес често се приема с любезно мълчание. При това точно многообразието от хронологически сменящи се интерпретации и гледни точки може да разкрие езиковите игри, които са използвани за налагането им, набавянето на легитимност и авторитет, от които се интересуват постмодерните автори, постструктуралистите. Казано твърде на едро, точно такъв е подходът- на М. Фуко в "археологическите" му трудове - "История на лудостта в класическата епоха", "Надзор и наказание", "История на сексуалността".
- Николай Аретов
- Възраждане
- 31 Март 2011
- Посещения: 5990
Из историята на едно забравено литературно съперничество
- Николай Аретов
- Възраждане
- 19 Март 2011
- Посещения: 8333
Проблемът за взаимоотношенията между свое и чуждо има различни аспекти. Тук ще бъде направен опит да се разгледат два от тях. Единият е образът на чуждото във възрожденската драматургия, другият – чуждите образци, въздействия и типологически сходства, които определят развитието на жанра. Привидно двата проблема като че ли нямат връзка помежду си. От известна гледна точка обаче връзка съществува и тя е същностна за цялостното развитие на българската литература през ХІХ, пък и през ХХ в. Съзнателно или несъзнателно авторите на първите новобългарски поетически и белетристични произведения следват някакви образци, които познават от преводната литература или от чужди произведения, четени в оригинал или изучавани в чужди (на първо място руски) учебни заведения. Това развитие е особено ясно при драматургията, чието оформяне в средата и втората половина на ХІХ в трудно може да бъде изведено от някаква предходна еволюция на домашни образци, въпреки че подобни опити са правени. От друга страна, ползата и вредата от театралните представления е една от най-широко обсъжданите теми във възрожденския печат. Съществена част от възраженията са твърденията, че театъра е нещо чуждо и излишно за българската публика. До това, в крайна сметка, се свежда позицията на Тодор Икономов, който е най-аргументираният критик на театъра. (Икономов 1872: вж. текста в Критика 1981: 245-252.) Може би и като реакция срещу тези обвинения възрожденската драматургия е жанрът, в който различните варианти на темата за опасностите, които чуждото носи, заема относително най-голямо място.
- Николай Аретов
- Възраждане
- 18 Март 2011
- Посещения: 14164
За мен темата на форума представлява провокация поне в три аспекта. Първата ми реакция е срещу деепричастието в заглавието, което влиза в конфликт с някаква (може би остаряла) езикова норма. Вторият и по-съществен аспект е, че говоренето някак изпреварва слушането и мисленето. И третият е до болка познатото предварително допускане, че е известно що е това Възраждане и че неговата ценност не се нуждае от доказване. Заглавието на това есе стреми да събере тези три аспекта в едно, а самият текст се опитва донякъде да навлезе в единия, който, според мен, е свързан със естествената последователност на познавателния процес, а и на говоренето за явленията. В общия случай те първо попадат в сетивата, осмислят се в някаква степен и след това се говори за тях. Друг възможен случай е да се мисли нещо, което не е възприето от сетивата, а е създадено от въображението, и след това да се говори за него. Третият случай, който няма нищо общо с университетското преподаване и научното изследване, е да се говори едновременно с мисленето и дори преди него.
- Николай Аретов
- Възраждане
- 07 Март 2011
- Посещения: 5575
Прочети още: Мислейки Възраждането, слушайки (за) Възраждането
Казусът Светослав Миларов
Интересен дял от мемоарната литература представляват записките за затвори и заточения1, които са типични за следосвобожденската епоха, но първите образци се появява по-рано. Проблематиката е универсална, към нея са възможни различни подходи. В световната литература могат да се открият разнообразни модели за мемоарно и фикционално пресъздаване на затворите, които се съдържат в класически творби от ХIХ в. като “Записки от мъртвия дом” на Ф. Достоевски, “De profundis” на О. Уайлд, “Моите затвори” на П. Верлен, както и появилите се малко по-рано и преведени на български “Тъмниците ми” на С. Пелико и т. н. Затворът присъства в “Клетниците” на В. Юго и “Граф Монте Кристо” на А. Дюма, където са въведени мотивите за несправедливото наказание, за възмездието и отказа от възмездие. По-късно затворът и следствените действия ще попаднат в “Чужденецът” на А. Камю, в творчеството на Фр. Кафка и т. н., у нас той привлича вниманието на социолога Иван Хаджийски, който написва “Из философията на съвременния затвор. Наблюдения и размишления върху неговото възпитателно действие” (1937).
- Николай Аретов
- Възраждане
- 05 Март 2011
- Посещения: 6484
Страница 6 от 7
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.