Безспорно най-значителното ново явление в българската литература от първото десетилетие след Освобождението са мемоарите, посветени на борбите за национална независимост. Голямата фигура в жанра несъмнено е Захари Стоянов, но редом с него стоят и други мемоаристи. Всички те изграждат една до голяма степен обща картина на наскоро приключилата епоха. Нещо повече, основните мемоари на участниците в революционното движение са плод на общ замисъл и съвместна работа, която включва предварителни обсъждания, размяна на текстове и пр. ¹ В края на 1876 г. Ст. Заимов, Н. Обретенов и К. Ботев попадат заедно в затвора и решават да документират събитията, в които те и други затворници са участвали. В началото на следващата година те се опитват да спечелят за каузата и З. Стоянов. ² По същото време и други имат подобни идеи. След Освобождението и завръщането от заточение Ст. Заимов, Н. Обретенов и З. Стоянов са заедно в Русе, към тях понякога се присъединява и Ст. Стамболов. Те разполагат както със записките си от затворите (в които влизат и разкази на други революционери), така и архива на Русенския комитет. Продължава и събирането на спомени на други участници в събитията. ³ Заимов заминава да учи в Русия, а З. Стоянов и Н. Обретенов продължават делото. По думите на К. Мирчева “ролите са точно разпределени. Захари е авторът, а Никола – прилежният събирач.” След завръщането от Русия към тях се присъединява и Заимов, който в своите “Етюди” за вече излезлите “Записки” на З. Стоянов отправя и редица критични бележки. По малко по-специфичен начин в същото начинание участва и поп Минчо Кънчев, чиито записки са ползвани от Ст. Заимов, а може би и от З. Стоянов, от своя страна авторът на “Видрица” ползва текстове на Каравелов.

Николай Аретов

Възраждане

21 Март 2012

Посещения: 6755

Прочети още: Литературните пристрастия на революционерите от “Миналото” на Стоян Заимов и българската...

Религиозната толерантност е, разбира се, най-същностният аспект на толерантността. Всъщност всяка друга толерантност е донякъде метафора на верската. От друга страна толерантносттта в чист вид предполага познаване на чуждото и интерес към него. Мирното, но дезинтересирано отношение към другия, от когото се отделяме с висока стена, е нисша форма на толерантност. Българският език дава възможност да се разграничават “проявите на търпимост” от “толерирането”. Очевидно може да се потърси някакво вътрешно степенуване, вътрешно диференциране на отношението към другия: непознаване, войнствено неприемане, дезинтересиране, просветено любопитство и накрая - толерантност, съчетаваща интерес към другия, отхвърляне на собствената привилегирована уникалност, желание за мирно съсъществуване. В чист вид крайната степен на толерантността е може би абстракция, ако се приеме, че по природа човек се нуждае от някакъв “друг”, върху когото да проектира своето негативно и да се държи враждебно с него. Доколкото може да се говори за нарастване на толерантността, това от известна гледна точка представлява разширяване на територията на своето по линията - род - племе - нация - вяра - раса - човечество - жива природа. Но на всички етапи остава да съществува представата за враждебния друг. Нещо повече, съществува цяла градация на другостта: най-отдалечен от своето е игнорирания друг, от когото практически не се интересуваме, следва враждебния друг, после близкия друг (т. е. този, когото сме склонни да започнем да възприемаме като свой) и т. н.

Николай Аретов

Възраждане

06 Януари 2012

Посещения: 8499

Прочети още: Трите вери през погледа на Софроний Врачански и проблема за религиозната толерантност

Текстовете и документите, които преодоляват пропастта на изтичащото време и достигат до нас, носят гласовете на миналото. Изследователят обаче е трябва да се опита да установи не само да ги датира, да установи от кое минало идват тези гласове, но и какви мотиви стоят зад формулираните от тях свидетелства и твърдения, какъв е контекста им и част от какви по-големи словесни (жанрови, дискурсивни) и ментални структури са те. Това са банални научни правила, които едва ли някой би се опитал да оспори. Понякога обаче, особено когато става дума за ключови събития от миналото, които при това оказват пряко въздействие върху настоящето, а и върху бъдещето, тези правила биват съзнателно или несъзнателно пренебрегвани или поставяни на по-заден план в името на „по-висши” цели.

Николай Аретов

Възраждане

21 Декември 2011

Посещения: 8019

Прочети още: Гласовете на миналото: Факти и митове

Случаят В. Попович в контекста на времето

Не бих искал да скрия, че предлаганите тук размисли са породени от заниманията ми с една важна за мен фигура в българската литература от ХІХ в. - Васил Попович. Наблюденията ми върху неговото дело видяха бял свят¹, и естествено тук няма да ги преповтарям, но ще продължа разсъжденията, като чрез тях ще се опитам да достигна до два, струва ми се, важни аспекта от цялостното развитие на българската литература. Става дума за нейното разслояването на високо и популярно и на връзките на този процес с прехода от предосвобожденския към следосвобожденския период. Въпреки че по принцип все повече избягвам да говоря за някакви общи (“народопсихологически”) особености на литературата и се опитвам да проблематизирам подобни твърдения, в началото се изкушавам да кажа нещо “по на едро”. По ред литературни и извънлитературни причини българската словесност още не е завършила своето разслояване и това и до днес води до неадекватни авторови амбиции и критически и читателски прочити. Например на Хр. Калчев, който в някои интервюта заявява очевидно неадекватни претенции, донякъде провокиран от не по-малко неадекватни критически интерпретации. Сигурно съм пристрастен, но ми се струва, че осмислянето на днешната ситуация може и да спечели от едно връщане от около 130 години назад във времето, когато започва незавършения и днес процес на разслояване на литературата. И, отново пристрастно, бих заявил, че творчеството на В. Попович може да предложи известна изходна точка.

Николай Аретов

Възраждане

21 Септември 2011

Посещения: 5533

Прочети още: Високо, ниско и неосъществените им прочити