Случаят В. Попович в контекста на времето

 

Не бих искал да скрия, че предлаганите тук размисли са породени от заниманията ми с една важна за мен фигура в българската литература от ХІХ в. - Васил Попович. Наблюденията ми върху неговото дело видяха бял свят1, и естествено тук няма да ги преповтарям, но ще продължа разсъжденията, като чрез тях ще се опитам да достигна до два, струва ми се, важни аспекта от цялостното развитие на българската литература. Става дума за нейното разслояването на високо и популярно и на връзките на този процес с прехода от предосвобожденския към следосвобожденския период. Въпреки че по принцип все повече избягвам да говоря за някакви общи (“народопсихологически”) особености на литературата и се опитвам да проблематизирам подобни твърдения, в началото се изкушавам да кажа нещо “по на едро”. По ред литературни и извънлитературни причини българската словесност още не е завършила своето разслояване и това и до днес води до неадекватни авторови амбиции и критически и читателски прочити. Например на Хр. Калчев, който в някои интервюта заявява очевидно неадекватни претенции, донякъде провокиран от не по-малко неадекватни критически интерпретации. Сигурно съм пристрастен, но ми се струва, че осмислянето на днешната ситуация може и да спечели от едно връщане от около 130 години назад във времето, когато започва незавършения и днес процес на разслояване на литературата. И, отново пристрастно, бих заявил, че творчеството на В. Попович може да предложи известна изходна точка.

Прочети още: Високо, ниско и неосъществените им прочити

 

Образите на гърците заемат средищно място в книжнината, а и в националната митология на българите и са важен проблем, към който имагологията проявява траен интерес. Няколко приносни публикации на Н. Данова показват различните варианти на българските образи на гърци, тяхната динамика във времето, както и мотивите, които стоят зад изграждането им.1 Ще се опитам да разгледам два доста различни и натоварени с диаметрално противоположен смисъл образа на гърци в един важен текст от края на ХVІІІ в., които, струва ми се, хвърлят допълнителна светлина върху функциите, които фигурите на гърците имат в българската национална митология и българския национализъм.

Прочети още: Два „гръцки” образа в историята на йеросхимонах Спиридон

Стефан Стамболов (1854-1895) заема много особено място в българската история и в българската литература. Едва ли има друга личност, която да е пораждала толкова противоречиви оценки, да е била толкова мразена и възхвалявана едновременно и за едни и същи неща. Това двойствено отношение започва още със съвременниците и продължава и до наши дни. В едни моменти “стамболовистите” доминират, по-чест обаче противниците му взимат връх и или го обвиняват във всички смъртни грехове (от користолюбие до откровен разврат), или съзнателно премълчават неговото дело. Част от обяснението може да се потърси в острия характер на Стамболов и способността му да си създава врагове, но главното е в действията му на политическата сцена. Всъщност нещата там са ясни – Стамболов несъмнено е голямата фигура сред “строителите на съвременна България” (по знаменитото определение на Симеон Радев), с всички сили и средства (не винаги напълно коректни) той воюва за модернизирането на новоучредената българска държава. Тази негова “свръхзадача” не може да не го въвлече в конфликти с мощното руско влияние и неговите защитници. На първо място сред тях излизат и яростните антистамболовисти, които стигат до откровено политическо убийство, до съзнателно очерняне, а по-късно – и до последователно изличаване на името му от историческите писания.

Прочети още: Поетът Стефан Стамболов

knqz-boris.jpg

Формулирането на темата на днешния форум провокира в мен желанието да споделя някои уточнения и по-различни гледни точки към визираната проблематика. Ще се опитам да го направя в следния ред.

Прочети още: Идентичност и християнство – смисъл и (зло)употреби

 

Конкретният подтик за тези размисли ме сполетя, докато препрочитах предговора на Н. Хайтов към спомените на П. Хитов. В този любопитен текст авторът не само откровено доизгражда една митология, но и по непривично искрен, на места дори наивен начин говори за издания, тиражи, читателски интерес. Общата картина ми бе ясна предварително, но детайлите също са интересни. И затова реших да проверя как са издавани мемоаристите, които разказват за Българското възраждане, какво е отношението към тях, в какви слоеве на словесността попадат. Тук може само бегло да се маркира и още един кръг от въпроси – каква е рецепцията на мемоарите и на конкретните издания, какви истории разказват за тях издателите им, какво е отношението на съвременниците на автора (т. е. на другите участници или свидетели на събитията), на литературната критика, на историографията. И на последно място – на “обикновените” читатели. Те наистина са най-важните възприематели, но тяхното възприемане е функция от възприемането на специализираните (в известен смисъл – и привилегировани) групи възприематели. И особено на институциите, на първо място образователната система – рецепцията на една творба пряко зависи от това дали е включена в образователните програми. Друг е въпросът, че тази зависимост е многоаспектна, в някои случаи изучаването на даден текст отблъсква читателите.

Прочети още: Издателската съдба на възрожденските мемоари

Криейтив Комънс договор
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.