Темата за Софрониевия диалог със света е значима, но и твърде многостранна и обемна, тя отдавна привлича изследователите, които често се насочват към различни междутекстови връзки, типологически сходства и аналогии с представителни образци на европейската култура в оригиналните и преводни творби на Софроний Врачански. Ветрилото на този тип отношения е много широко – от преводи (Езоп, Кантемир и много други) през традиционни сюжети до източници на мотиви, попаднали в класически творби като пиесите на Шекспир – за мен една особено интересна изследователска насока, която, освен другото, разкрива усвояването на езика на общата европейска култура. Отделен и много важен проблем представляват линиите на приемственост, които тръгват от Софроний продължават в по-късната българска книжнина. Той заслужава отделно разглеждане.
Прочетете още: Софроний Врачански и европейската култура: Предпочитания и желания на изследователите
В началото някои биографични данни, който разкриват географския контекст, в които е ситуиран разглежданият автор и неговото семейство. В случая този контекст представлява добра изходна точка към различните частично застъпващи се, частично противоречащите се (поне от днешна гледна точка) идентичности, което пък от своя страна въвеждат в не чак толкова ясния проблем за културата (или културите), към която може да бъде отнесено книжовното наследство на Миларов.
Историческите сюжети са само един от пътищата за изграждане на националната митология, може би най-директният, но едва ли най-разпространеният. Редом с него съществуват и митични сюжети, които индиректно и иносказателно повествуват за съвременността, за близкото минало или за някакъв хронологически неопределен момент, за непрекъснато повтарящи се събития. Много често тези сюжети, натоварени с митично знание, са свързани с икономиката на жените. В известен смисъл индиректното въвеждане на сакралната истина е дори по-характерно за митологията.
Връзките на българите с Русия се изграждат на основата на общия славянски произход и езиковата близост, православието е вторият фактор, който има относително по-малко значение. Образите на Русия заемат важно място в българската национална митология. (Аретов 2006) Те са представяни като древни, широко разпространени и доминират през ХХ в., срещат се в многобройни текстове, с тяхното изковаване и налагане са ангажирани различни идеологически и пропагандни структури и институции. Това положение е сравнително ново. Русия практически отсъства или заема периферно място в менталната карта на света, която се открива в българската книжнина от XVIII и първите десетилетия на ХІХ в. Наблюденията показват, че познатите образи на Русия всъщност са възникнали сравнително късно и са наложени от държавните институции (на първо място образованието) и от пропагандата. (Аретов 1995: 44-63) При цялото им многообразие основните варианти могат да бъдат сведени до две фигури и разказите за тях – Дядо Иван (Данова 1980: 28-33; Ангелов 1964: 486-489; Мутафчиева 1974: 109-117) и Райна българска царкиня. Първият от тях има два варианта – руският цар (потенциален) освободител и руският генерал. Повествованията за Райна, които носят сходни внушения, са относително по-малко познати и не така прозрачни. (Aretov 2011: 69-89) Не е съвсем ясно кога възникват тези митологеми, около генезисът им се водят спорове, но познатите им варианти са късни, свързани със средата и втората половина на ХІХ век. Въпреки някои по-ранни опити, тяхното присъствие в литературата се свързва преди всичко с времето около Руско турската освободителна война от 1877-1878 и с голямата фигура на Иван Вазов.
Прочетете още: Образи на Русия в българската книжнина от XIX век и техния политически контекст
Опозицията град - село присъства в българската литература през XIX и става особено актуална през ХХ в. Градът, сам по себе си и като литературен образ, съществува, разбира се, много по-рано, включително и на Балканите. Сред няколкото му интерпретации, познати в българската култура от Средновековието, а в други - и от по-рано, се откроява образът на Вавилон (градът) като блудница, която е греховна, злонамерена, враждебна и трябва да бъде унищожена. Друг интересен образ е завладяването на града (свой или чужд, покварен или свещен) 1, обратният вариант - съграждането на града практически отсъства в българската култура преди средата на ХХ в., когато става актуална един нов вариант на изконния мит.
Прочетете още: Град и село - напрежението между два идеологически полюса в едно семейство
Произведението произведение с автор Николай Аретов е лицензирано под Криейтив Комънс Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International договор.